АРТЕМИС

Мислих, че си различен

Oще си мисля дали всичко това е истина. Изглежда толкова нереално, но въпреки това ми се случиха много странни неща, които доказват, че всичко това не е лъжа или пък просто един сън.
- Артемида, в началото винаги ми повтаряше, че те идват и трябва да съм готова. За тези същества ли говориш? Които са нападнали вашият свят преди време.
- Точно така, а сега земята е в опасност. Само ние можем да ги спрем.
- Не мисля, че съм готова. Все още се чувствам едно обикновенно момиче.
- В момента, който си готова ще успееш да откриеш дарбата си и ще разбереш каква могъща сила притежаваш.
Не знаех за какъв момент говори и кога ще се случи той, но започвам да се притеснявам все повече и повече.
- Кога ще нападнат те? - попитах я аз, а по погледа й можех да разбера, че няма отговор за този въпрос.
- Няма как да знаем, но ще е скоро. Може да се случи по всяко време. Те са много могъщи, Артемис и трябва да се пазиш, както и Максим.
В този момент останах без думи. Откъде знае тя за Максим или пък защо трябваше изобщо да го споменава.
Въпреки всичко не казах нищо, а просто кимнах.
Събудих се с ужасна болка в гърба. Имам чувството, че не съм спала цяла вечер. Днес отново съм се оспала и явно пак ще закъснея за училище.
Започнах много бързо да се оправям и след като метнах чантата на гърба си усетих страшна болка. Махнах чантата и докато си докосвах гърба усещах нещо остро. Погледнах се на огледалото и през блузата ми се отбелязваше странен израстък. Това определено не е човешко. Махнах блузата и видях онези мои крила, които тъкмо бяха започнали да растат в един от моите сънища. Цялата настръгнах и добрата новина е, че не се забелязват, когато съм с якето ми.

- Съжалявам, Грация, но отсъствието ти ще остане цяло. Закъсня над 15 минути. - Още щом влязох в стаята, госпожа Петрова веднага ме нападна.
Седнах на чина си спокойно и с Кендал се поздравихме чрез усмивка.
След часа излязох от стаята и Кендал дойде с мен.
- Липсваше ми през уикенда. - каза ми тя.
- И ти на мен, Кендал. - Много исках да й разкажа за всичко, което се случва около мен в последно време, но нямах смелост. На мен самата не ми се говорише затова, но знаех, че трябва да й споделя.
Докато вървяхме по коридора видяхме Максим, който застана пред мен.
- Може ли да поговорим за момент. - погледна ме по начина, в който погледите ни се срещнаха за първи път и отново усетих онова чувство на неудобство.
Дръпнахме се от Кендал и той ми заговори тихо.
- Забелязвам те, че от скоро време изобщо не ми обърщаш внимание и бих искал да разбера защо. Ненужен ли съм ти вече? - Изглеждаше ядосан и тъжен едновременно, не можех да определя как се чувства точно.
- Повярвай ми, Максим, но не е така. Просто от скоро време ми се случват странни неща и съботата и неделята не ми минаха като по вода.
- Нямам ли правото да знам как се чувстваш. Никога не споделяш нищо с мен, Грация.
Смятах, че ще е добре да споделя на някого за да ми олекне до някаква степен. На Максим му личеше, че му пука за мен и трябваше да му кажа.
Излязохме в задният двор и започнахме да го обикаляме. Исках да бъда сигурна, че никой няма да ни чуе.
- Бях ти разказала, че баща ми е изоставил мен и семейството ми, нали така. - той не каза нищо, а просто кимна. - Е.. В съботата той ми звънна. Каза ми колко много му липсваме аз и сестра ми и искаше да съби майка ми затова, че не му дава право да ни вижда. След това аз го вразумих, като му казах, че нито аз, нито Каднес искаме да имаме нещо общо вече с него. - замълчах за момент и след малко пак продължих. - След това всичко изглеждаше, че отново е по старо му, но на следващият ден той отново ми звънна. Вдигнах му отново и той ми каза, че аз съм осиновена.. След това нби трябвало да разбираш как съм се чувствала аз и защо не ти писах.
- Разбирам те, но има ли още нещо, което да криеш от мен.
- Всъщност има. - Не бях напълно сигурна дали да му споделя историята си за Артемида, но въпреки това го направих. Разказах му абсолютно всичко, но на кратко. Казах му и предположенията си, че това не са обикновенни сънища, а истина. Предопредих го и да се пази, защото много скоро земята ще бъде нападната.
- Добре ли се чувстваш, Грация? - Не можах да го разбера много добре.
- Какво искаш да кажеш с това? Чувствам се много добре.
- Не ми изглежда така. - Изражението му беше странно. По погледа му се разбираше всичко.
- Не ми вярваш, нали.
- Смятам, че трябва да се прибереш и да си починеш. Всичко това, което се е случило с теб ти ...
В същият момент очите ми започнаха да се насълзяват и не го оставих да довърши изречението.
- Явно съм имала напълно грешна представа за теб, Максим. - изкрещях му аз, а той не каза нищо. - Смятах, че тояно ти ще ми повярваш и затова реших да ти споделя. Не съм луда, ако това си мислиш.
- Не съм казал, че...
- Точно това се опитваш да ми кажеш, Максим. Не е нужно да се обясняваш. Забрави какво съм казала.
- Как смяташ да повярвам на това. То изглежда напълно невъзможно.
Чувствах се, все едно нещо се срива с мен. Това не беше моя Максим. Изобщо не приличаше на себе си.
- За човек, който вярва в невъзможното би трябвало да знае, че всичко е възможно, но явно и двамата сме имали грешна представа за теб.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Надявам се да си харесва истприята ми и да продължавате да я четете 😇