Няколко седмици с Уайтс пазехме нашето така наречено "споразумение".Редувахме се в командването на "новаците" и гледахме да не се прецакваме и да не си пречим.Всичко беше леко странно дори.Цареше някакво спокойствие,хармония,чак се чудех как около главата ми не прелитат ореол пеперудки.Колкото до приятелите ми-те с всеки изминал ден ставаха все по-добри и по-добри.До Коледа щяха да са почти перфектни с това темпо и хъс.Колкото до родителите ми,ни вест,ни кост.Минаха около два месеца,откакто ги няма.Нещата ставаха странни.Все нещо трябваше да се чуе за тях толкова време.Отказвах да мисля за най-лошото,защото съм сигурна,че те бяха някъде там,чакайки да ги спася.
С Виктор не се натискахме,не забелязвах да се връща разпердушинен от някой друг кабинет,така че,ако чукаше учителки поне не ми го набиваше в очите.Бях благодарна за което.С Ник окончателно бяхме заедно.Гаджета,двойка,дрън-дрън...Той беше сладък и хей,приятелите ми не се оказаха прави.Наистина го харесвах и нямаше да го нараня.
Днес си бяхме взели почивен ден от тренировки и всякакво натоварване.Беше събота и искахме малко повече свободно време,но аз седях на пода на ринга в залата и постоянно отвивах и завивах бинтовете на китките си.Мислех за нашите и бях на ръба да се разплача от месеци насам.
Чух как вратата се отваря и бързо изтрих двете сълзи,които бяха потекли.Изпуснах ги,какво да направя?И аз съм човек,все пак.И аз имам нужда от профилактика на очите.
-Какво правиш тук?Нали казах,че днес е ден за почивка?-познайте кой изникна пред мен.Командир Уайтс,с който не бяхме оставали насаме от онзи последен път.-Изглеждаш ужасно,между другото.
-Признателна съм ти за комплимента.
Станах ядно,преметнах въжетата,скочих от ринга и тръгнах към вратата.Исках да съм сама,защо реши сега да се появи?!Когато минавах покрай него,той ме улови за ръката и ме спря.
-Хей,шегувах се.Е,добре де,не се шегувам,наистина изглеждаш ужасно.-намръщи се и ме обърна към себе си.-Плакала ли си?Какво става?
-Нищо не става!Искам да съм сама!Ще ме оставиш ли?-креснах му.
Мразех,когато се чувствах уязвима пред хората.Този момент беше такъв.Плачеше ми се,исках да се самосъжалявам и да се оставя един ден да потъгувам.Той ми пречеше.
-Да не би онзи сухар да ти е направил нещо?Онзи тъп Ник,нарани ли те?-о,Боже мой,той беше загрижен.-Ще му счупя главата,само кажи.
-Нали знаеш,че с чупенето на глави мога да се справя и сама.-подсмръкнах.-Ник нищо не е направил,не се престаравай с тази загриженост.
Дръпнах ръката си,в опит да я остакубна от хватката му,но не,той затегна още повече.Идеше ми да му фрасна един."Проблемите не се решават с насилие,Маделин".
-Какво става?Изглеждаш...изглеждаш като останалите момичета.-сбръчка нос.-Някак си крехка и нуждаеща се от съчувствие и прегръдка.
-Точно така се и чувствам.-не издържах и сълзите зкапаха от очите ми.-Господи,такова съм момиче.
Тръгнах към пейката като ядно бършех сълзите си.Мразех се в този момент,защото плачех пред него.Мразех се,защото показвах слабост.
-Какво трябва да направя,за да ти помогна?-попита той объркано.-По принцип,когато някой плаче гледам да се разкарам,но сега искам да остана.
-Толкова сме прецакани в емоционално отношение.-подсмръкнах и скрих лицето си в шепи.-Осъзнаваш ли,Уайтс?В каквото и да са искали да ни превърнат,прецакали са напълно животите ни.Искат от нас да сме ходещи машини,на които като им кажеш "убий" да стрелят.И,знаеш ли кое е най-гадното?Родителите ни са им позволили това.Нашите доброволно ме обучаваха цял живот,за да съм безчувствена,апатична убийца,но не мога.Не съм робот,аз съм човек.Имам своите възходи и падения.И ми се плаче,както само момичетата плачат.
Изхлипах и раменете ми се разтърсиха от риданията.Какво ми ставаше?Усетих,че той сяда до мен.Хвана ме през кръста,облегна се на стената и ме придърпа в прегръдката си,така че да застана между краката му.Облегнах глава на гърдите му и си изплаках душата.
-Не си сама в това,Мади.Аз съм също толкова прецакан,колкото и ти,та дори и повече.-приглади косата ми назад.-Защото ти не си убивала,но аз съм го правил.И,знаеш ли,не чувствам нищо,никога.Не говоря само,когато убивам.По принцип не чувствам нищо.Само гняв и напоследък нещо друго.
-Аз също.Чакай,какво друго усещаш?
И аз усещах нещо друго,освен гняв.Нещо към него.Не знаех какво е.Освен привличането,точно в този момент имаше и нещо друго.Чието име не знаех.
-Не знам,но е нещо свързано с теб.-прошепна и повдигна главата ми,за да изтрие сълзите ми с палците си.-Нещо,което изпитвам,когато съм около теб и не говоря за похот,защото,хайде де,погледни се.Можеш да надървиш някого за секунди.
-Голям си простак.Развали всичко.-засмях се.-Мисля,че аз чувствам същото.
Бях сериозна.Усещах,че е същото като неговото.Не знаех какво е неговото,но моето беше същото.Странно,нали?Плъзнах ръце на кръста му и се сгуших в него.
-И какво ще правим сега?Мисля,че това е лошо.-подпря брадичка на главата ми.-Мисля,че ще ни донесе само неприятности.
-Май е по-добре да се мразим и да не се понасяме.-казах напълно сериозно.-Как мислиш?
-Ами аз все пак,въпреки това другото...Пак не те понасям.
-Аз също,Уайтс,аз също.-промърморих.
Не знам колко време сме стояли така,без да говорим,но имам чувството,че са били часове.Звукът от отварянето на врата ме накара да изхвърча в другия край на залата,обаче тениската на Виктор беше мокра от сълзите ми.-Какво става?-Ник се появи.-Търсих те навсякъде,Мад.
-Ами,аз си бях тук.
Той се огледа и забеляза Уайтс,който го гледаше толкова лошо,че за момент си помислих,че ще стане и ще му счупи врата.Може би,наистина би го направил?
-Въпросът е ти какво правиш тук,след като казах,че ви давам почивен ден?!-излая Виктор.Беше бесен.
-Търсих гаджето си.
Ник натърти на последната дума.Е,сега щеше да стане страшно,буквално усещах как помещението се пренасища с тестостерон.Ако се сбият,кой мислите ще е набития?Правилен отговор!
-Ей,мухльо,я не ми дръж такъв тон,че ще ти сритам кльощавия задник!-каза заканително Уайтс.-Не забравяй на кого как говориш!
-Как ти говоря,по дяволите?Ти ми задавам въпрос,а аз ти отговарям.-викна Ник.
Леле,от кога Ник крещеше?Стоях там като пълен пън и не знаех как да реагирам.Бях шокирана от развитието на действието.Ник трябваше да е мил и да не крещи,а Виктор не трябваше да се държи така защитнически.
-Хайде,Маделин,да се изнасяме,че този пак е полудял.-каза Ник презрително.
-Първо,не е "този",а се казва Виктор.-отговорих през зъби.-И,второ,кой си ти,че да ми нареждаш?
Сега и аз се разбеснях.Чудесно.Щеше да има зрелище.Предвиждах,че някой ще е набит,но не знаех кой от тримата ще е.Погледнах към Уайтс.Изглеждаше бесен.
-Кой съм?Приятеля ти,до колкото си спомням.-каза Ник и премига,сякаш наранен от думите ми.
-Това,че си ми гадже,не значи,че ще ми нареждаш.-процедих.-Не може да дойдеш,да започнеш да крещиш и да очакваш да тръга с теб.Къде се намираш?Какво си позволяваш?
Ник седеше и ме гледаше невярващо.Виктор се овладя,завъртя очи и демонстративно излезе от залата.Остави ме да се оправям сама с любовните си драми.
-Писна ми да съм по средата.-каза изведнъж уморена Ник.-Писна ми да се правя,че не забелязвам и да чакам да ми отделиш цялото си внимание.До тук бях.
-За какво говориш,по дяволите?
-За теб и Уайтс!Цялата тъпотия за сродните души е вярна,вие си принадлежите!-изкрещя.-Може да сте инатливи и да не искате да си го признаете,но ние,хората около вас го забелязваме.АЗ го забелязвам.Вие сте едно цяло,Мади и дори и да ми е гадно,на мен ми писна да стоя между вас.
*******
Ето я новата глава.
Гласувайте и коментирайте!
Обичам ви 💛.
YOU ARE READING
School for good girls
FanfictionТя е Маделин Стайлс.Не коя да е,а дъщерята на Кейти и Хари.Тя е като бомба със закъснител,като запалена клечка кибрит,като догаряща свещ...Тя има споразомуние да бъде добро момиче през последната си година в гимназията. Той е Виктор Уатс.Не,кой да е...