Lend me a hand |pjm ♡ kth|

Част 5

Лъжа - Лъжата е съзнателно изречено неистинно твърдение, с цел въвеждане в заблуда на адресата ѝ, или обществото. 

✯

След като изслуша внимателно информацията на младия психолог, лицето на Джимин се сбръчка в недоволна гримаса, която само подсказваше колко болно място бе уцелил този доктор. Погледна го в очите, видно ядосано и през зъби изсъска недоволно:

''- Всичко това е лъжа! Отричам! Това са пълни глупости!'' - отрече той и извърна погледа си настрани.

"- Лъжа ли е? Или просто не искаш да признаеш пред себе си горчивата истина?" - каза Техьонг, като се загледа в лицето на по-малкото момче, което от своя страна прехапа долната си устна, в опит да не изпусне напиращите в очите му сълзи, които бяха пълни със огромна доза болка и отчаяние, но за жалост една сълза го предаде и капна тихомълком върху малката му пареща длан. Не искаше никой да разбира за това. Дори и този човек, който току-що сипа сол в раните му, макар и несъзнателно или може би съзнателно? Това обаче не бе от значение.

"- Защо плачеш..?Не искам да плачеш." - Техьонг се надигна леко от мястото си и се пресегна, за да хване ръката на Джимин. Неговите ръце бяха много по-малки и пухкави сравнение с тези на психолога. Когато Джимин повдигна глава и го погледна с лек шок и насълзени очи, Техьонг просто се усмихна леко окуражаващо, а по бузата на момчето се стече самотна пареща сълза. След това и още една. И още една. Докато накрая не се пречупи и не започна да плаче, неспособен да отдели погледа си от топлите очи на Техьонг, които сякаш запълваха някаква празнина. Нещо, което му е липсвало през всичките тези години. Но не знаеше какво е. Просто го чувстваше като топлина, която се разпръсна в цялото му тяло.
Несъзнателно стисна леко ръката му, но след като се усети се отдръпна от него, като опарен. Погледна към ръката си, която в момента сякаш пареше, може би, защото някой за пръв път се осмели да докосне малката му длан, а това за Джимин бе повече от странно.

Техьонг отдръпна леко ръката си и ноклони леко глава, което го накара да прилича на объркано кученце. Все още наблюдаваше Джимин и с една последна лека усмивка и тиха въздишка отново седна на мястото си. - "Слушай, Джимин. Аз не съм само психолог, а и твой приятел."- Започна да говори Техюнг,докато се опитваше да успокои малкия,като нежно го милваше по гръбчето - "За това искам да не се притесняваш или да страничиш от мен,защото аз ще бъда твой приятел.На мен можеш да споделяш всичко!Аз ще бъда човека,който ще те защитава!И по този повод можеш да ме наричаш хьонг. Забрави за официалностите и се отпусни!"