Lend me a hand |pjm ♡ kth|

Част 6

Паник атаката идва неочаквано и без предупреждение. Представлява внезапно и интензивно чувство на тревожност и напрежение, човекът изпитва панически страх,че нещо лошо ще му се случи или че може да умре.

✯

"- Ами, всичко започна още от снощи. Когато се прибрах от училище, нашите бяха..."-преглътна тежко малкия и си пое дълбоко въздух, за да не изпищи от напрежението, което дразнеше гърлото му. - "Те бяха за пореден път пияни и както винаги нямаше нищо сготвено за вечеря. Оставих нещата си в малката ми стая, която всъщност е мазето...след това отидох в кухнята, за да направя нещо за вечеря. След като сервирах на масата, извиках родителите си, но те не ме отразиха. Извиках им втори път, тогава майка ми кресна от съседната стая и..." - почуди се дали да продължи, тъй като му стана твърде неприятен разказа,а буцата в гърлото му,която ставаше все по-голяма и по-голяма.

Техьонг се усмихна окуражително на Джимин. Такива разкази винаги бяха тежки, но пък като споделяше, Техьонг се сдобиваше с по-голяма представа за това, какво всъщност се случва в живота на Джимин. А това, разбира се, има голямо значение, когато се работи със деца със по-сериозни заболявания. Предвид факта, че може би най-големият проблем бе в къщи, с родителите му, а не с околните, притесняваше Техьонг.

"- Продължи. Трябва да знам края на разказа." - Помисли малко и допълни - "Няма как да помогна, ако не знам какво се е случило."

Джимин си пое тежко въздух, сякаш нещо натискаше гърдите му и не му позволяваше да диша свободно, както преди да започне шибания разказ. Странно защо виждаше ужасяващи същества зад гърба на психолога, който все още му се усмихваше все така широко и уверено. Виждаше ги как му се подиграват, сочеха го, викаха името му...пулса на малкия се усили, студена пот изби по челото му, когато започнаха да се приближават, шепнейки тихо заплахи и обиди по негов адрес. Джимин инстинктивно се сви на кълбо и сложи ръце върху главата си, опитвайки се по някакъв начин да потуши думкането на сърцето си, което бумтеше в ушите му, главата му пулсираше от недостига на кръв, накрая изпищя с цяло гърло от ужас и се строполяса на земята,треперейки като листо.

Техьонг бързо реагира и стана от мястото си,затичвайки се до Джимин и застана над него. Хвана го за раменете, разтърсвайки го. Викаше името му в опит да привлече вниманието му, да го разсее от каквото и да го бе уплашило. Джимин получаваше паник атака. Това не бе нещо, което е невъзможно да се случи, но до сега не се бе случвало в присъствието на Техьонг. Опита се да се успокои, поемайки си дълбоко въздух, събирайки мислите си, търсейки из паметта си нещо, което можеше да спре паник атаката. Времето му бавно изтичаше. Тъкмо, когато реши, че всичко е загубено, сякаш лампичка светна в главата му, решението на проблема го бе сполетяло. Без да чака повече хвана лицето на Джимин в шепите си и с последен поглед в очите на ужасеното момче сля устните им. Дъхът и на двамата спря. Треперенето и учестеното дишане на по-малкото момче спряха. Когато Техьонг реши, че вече е овладял положението се отдръпна леко назад, гледайки обърканото момче.