10 reasons why I love you

Метрото

      Не бях получавала писмо от няколко седмици. Вече наближаваше Коледа и изпитвах все по-голям страх от това да не би да не получа нито един цветен плик повече. Исках да вярвам, че Портър е все още в града, но надеждата ми се изпаряваше с всеки изминал ден и час. Вече се чувствах неудобно когато влизах в чуждо училище и питах за ученик на име Лилрой Адамс. Навсякъде срещах откази и вече се чудех какво да правя. Може би не търсех на правилното място?

      След поредното училище вече трябваше да се прибирам. Намирах се в далечен квартал и за това се насочих към станцията на метрото. Вътре гъмжеше от хора, чийто работен ден току що бе свършил и изгаряха от нетърпение да се приберат вкъщи. Аз извадих списъка с училища и започнах да отмятам тези, които вече съм посетила, вървейки по перона. Изведнъж се стреснах от от тялото, което се появи изневиделица пред мен, и отскочих назад, залитайки.

-Извинявай-каза момче, вдигайки поглед от телефона си.-Без да искам, не те видях...

    Момчето беше малко по-високо от мен, с кестенява коса и обикновенно лице. Не беше красавец, а съвсем нормален. Но ми се стори мил.

-На къде пътуваш?-той реши да ме заговори.

-Към центъра -отвърнах, прибирайки списъка с училища.

-О, аз съм малко преди това! Ще пътуваме заедно.

-Добре -свих рамене, но някак се зарадвах. Беше ме страх да пътувам сама.

    Момчето се казваше Никълъс и бе колкото мен. Учеше в едно от училищата, които ми оставаше да проверя за това го попитах:

-Знаеш ли във вашето училище да е дошъл нов ученик? Лилрой Адамс?

   Той се смръщи, сякаш да помисли, но после поклати отрицателно глава.

-Не, съжалявам. Не познавам човек с такова име.

   През останалото време от пътуването си говорихме малко и даже в този момент осъзнах, че откакто Портър изчезна аз бях почти спряла да говоря със семейството си, камо ли с приятелите си. Те вече никъде не ме канеха с тях.

   Пред очите ми причерня и аз потърсих свободна седалка да седна, но никъде нямаше място и аз просто се строполих на земята, тъй като краката не ме държаха вече.

-Мей!-извика Никълъс и се спусна към мен.

   Но аз спрях да чувам. Пред очите ми се появи едно черно петно, а главата ме заболя силно. Имах чувството, че ще умра, но не можех да направя нищо.

    Хората се струпаха около мен, после изгубих съзнание.

    Когато се събудих се намирах в болница. Беше посред нощ, но стаята ми светеше, а в коридора се разхождаха сестри и лекари. Аз се огледах и видях Никалъс, който дремеше на диванчето в ъгъла. Когато чу размърдването ми момчето се събуди и разтресе глава.

-Мей, здрасти...-каза, ставайки.

-Какво стана -попитах, гледайки ръцете си. Бяха ми сложили системи.

-Ами...-той ме погледна и боязливо седна на ръба на леглото.-Когато ти припадна една жена изтича до вагона на шофьора и спряха влака на следващата станция, където извикаха линейка и ето ни тук.

-Къде са родителите ми?

-Не знаят... Искахме да им се обадим, но телефонът ти е с парола, а лекарите не можаха да намерят личната ти карта.

-Портмонето ми е в скрит джоб в раницата- казах си тихо, сякаш за да обясня ситуацията.-Моля те, подай ми апарата. Искам да се обадя.

    Говорих с родителите си и разбрах, че те се бяха побъркали от притеснение. Дойдоха веднага в болницата, където се запознаха с Никалъс и му благодариха. Той ми остави номера си, за да му звънна когато ме изпишат и най-сетне се прибра у тях, въпреки че бе вече четири часът през нощта. Аз изчаках родителите си да говорят с доктора и после мама ми каза, че ще остана в болницата още една нощ за всеки случай. Получила съм била нещо като дихателна недостатъчност и трябва да ме наблюдават. После ме остави да поспя, но аз не успях. Въпреки че бях уморена единственото, което можех да направя бе да се взирам в разграфения на квадрати таван на стаята. Получих някаква гадна среднощна вечеря и така прекарах първата си нощ в болницата.