10 reasons why I love you

Изчезването

2 септември

    Веднага щом се прибрах вкъщи повърнах. Цяла нощ не мигнах, а треперех и плачех. Страх ме беше, че съм загубила Портър с тези мои глупости за любовта. Бях решена да отида и да му се извиня веднага на следващия ден.

  ....

   Тръгнах към кабинета по музика, но когато влязох него го нямаше.

-Да сте виждали Портър?-попитах тихо хората в залата, но те само свиха рамене, наблюдавайки ме странно.-Добре, съжалявам.

     После тръгнах към стола. Там бе заключено. Отидох в библиотеката. Нямаше го там, само ми изшъткаха, че много шумно го търсех между лавиците. Искаше ми се да проверя в програмата му, но все още не ми я бе дал, за да я снимам. Често правехме така, за да можем да се намираме по-лесно.

    Преобърнах почти цялото училище.

-Да сте виждали Портър?-питах учениците по коридорите.-Портър Ърлин? Метър и седемдесет и пет, с къдрава коса... Има китара... Ходите заедно на математика... Портър Ърлин? Някой до го е виждал?

      Всички клатеха отрицателно глави и ме гледаха така сякаш съм побъркана. Накрая се озовах пред учителската стая, но не се реших да почукам.

Три седмици по-късно

  Когато обявиха Портър Ърлин за издирване в окръга по местните новини аз треперех. Очите ми се насълзиха и майка ми побърза да ме притисне към себе си.

-Аз съм виновна, аз съм виновна-повтарях.

-Не си, не си-повтаряше тя на свой ред. Но не беше права. Тя не знаеше, че аз съм виновната. Аз наистина сторих всичко това.

    Три седмици аз се терзаех като ненормална, като лудо същество. След училище обикалях парковете и всички места на които ходехме заедно, но от него нямаше и следа.

1 октомври

    Беше събота сутрин. Дейвид бе на тренировка, а родителите ми- на работа. На вратата се почука и аз излязох по халат и пантофи, с несресана коса и сънени очи. Бях станала преди два часа, но откакто Портър изчезна изглеждах винаги така.

     Пощальонът стоеше на вратата и стискаше плик с писма. Странно, че още беше тук, обикновенно ги оставяха на прага и си тръгваха.

-О!-човекът чак сега ме забеляза, вдигайки изненадан поглед от писмата.-Извинявайте, бях се загледал...отдавна не бях виждал такъв плик... Много е красив!

   И той ми подаде хартиите, като най-отгоре имаше писмо в бледосин плик със златен печат във формата на сърце. Аз опулих очи, но преди да погледна отново напред пощальонът си бе отишъл. Аз се втурнах отново в къщата и разопаковах с любопитство плика. Едвам не припаднах, когато видях какво пише.