10 reasons why I love you

Десетото писмо

Събудих се в същата онази бяла стая в която прекарах декемврийската си белодробна недостатъчност. Сега до мен нямаше цветя, нямаше приятели и роднини. Бях съвсем сама.

След малко мама влезе в стаята, цялата бе пожълтяла и пребледняла.

-О, Мей!-тя се спусна до мен, прегръщайки ме силно.-Мей, мила моя малка Мей! Какво стана...?

-Кажи ми ти?-помолих я объркано. Не бях сигурна защо съм в тази стая.-Какво правя тук? Нов пристъп ли получих?

-Не помниш ли?-попита тя изумена.

-Не, не, не-аз се ужасих от това, което може да ми каже. Не знаех какво се е случило, но по изражението й четях само най-лошото. Усетих как пръстите на ръцете ми започнаха да треперят.

-Мила, Портър...Помниш ли Портър?

-Да, да...- в ума ми започнаха да се появяват образи.-Но той изчезна, мамо... Аз го търсих, но той изчезна...

-Мила, той е мъртъв-каза мама и избухна в сълзи от съжаление за това, което ми казва.

Лицето ми първо остана каменно. Трябваше това изречение да стигне до мозъка ми и да се повтори хиляди пъти, за да му повярвам. После ръцете ми се разтресоха силно и по страните ми потекоха сълзи, но сякаш само физически тялото ми страдаше. Изведнъж го почувствах и с душата си и всички разбраха това-ужасяващия ми писък се чу из цялата болница.

Аз паднах от леглото върху студения под и започнах да се гърча, свивайки се и мятайки се. Майка ми изпищя и яростно заблъска по червения бутон за спешна помощ.

Минаха часове. Може би и дни и аз най-накрая се прибрах вкъщи. Бях мълчалива, просто се качих в стаята си без да отлепям погледа си от дъските на пода. Вървях бавно, така, все едно съм упоена.

Когато стигнах до спалнята си се наведох и внимателно извадих кутията от обувки. Отворих я и пипнах писмата. Чувствах се така, все едно не ги бях виждала от десет години. Сърцето ми заби учестено, въпреки че се движех бавно и спокойно. Най-отгоре стоеше онова писмо, което така и не отворих. Черно. Запечатано. Леко матово.

Ръцете ми трепереха от последните дни, но някак успях да го отворя. Лекото тръскане на хартията ми пречеше да чета, но все пак можех да го направя. Някак не исках. Като си помислех, че момчето, написало всички тези писма сега е мъртво... Момчето, което аз обичах толкова силно. Онова момче, което имаше хубави къдрави коси и носеше винаги китара.