Деветата причина

78 12 0

por DaraBieb

por DaraBieb

30 януари

На вратата се позвъня. Беше точно девет сутринта когато пощальонът, Кевин, идваше, за да достави съботната поща.

-Аз ще отворя!-викнах на останалите вкъщи. Вече усещах, че ми носи писмото. Като изключим едно-две те винаги идваха в събота.

Бях права. Кевин ми подаде един бял плик с печат, заедно с новия каталог на ИКЕА и едно списание за което мама се бе абонирала. Аз ги оставих на стъклената масичка, вече разпечатвайки писмото си. Троснах се на дивана и зачетох:

" Беше краят на януари. Баба ми си беше заминала за Бостън, след като бе намразила напълно този град, но стана мой попечител и каза да не казвам на хората, че живея сам.

Аз веднага се обадих на теб, тъй като ти не беше от онези хора от които баба страхуваше.

Още помня как ти дойде на вратата ми още същата вечер, цялата покрита с бели снежинки и с бяла плетена шапка, която бе нахлупила почти до очите си. Носеше и торба, която бе напълнила с пазарски покупки. Отиде в кухнята, целуна ме, сложи си старата престилка на мама, която бе покрита цялата с мазни петна и върза косата си. О, колко обичам косата ти, Мей. Тя прилича на топъл шоколад през зимата и мирише на ванилия!

Беше напазарувала и искаше да ми сготвиш, за да не се чувствам сам. Остана с мен до късно, вашите ти бяха позволили да останеш до единадесет. Лежахме на дивана и гледахме филм когато брат ти ти звънна, но вместо да слезеш при него ти го извика горе. Беше прекрасна вечер. Тримата ядяхме пуканки и обсъждахме филма. Накрая майка ви започна да побърква телефоните ви и трябваше да си ходите, но аз дълго време се радвах на прекарването ни. От тогава ти започна да идваш често и винаги ми готвеше. Обожавах храната ти, въпреки че повечето пъти беше ужасна и...ами, Мей, не си страхотна готвачка.

Но аз ядях храната ти, понеже те обичам.

Обичам това, че се грижиш за мен, Мей."

Портър Оливър Ърлин

До

Мей МакКой

Този път обаче щом прочетох писмото не се разплаках. Сърцето ми не заби по-бързо както винаги. Нещо ме бе пречупило и разочаровало, въпреки че всичко написано беше вярно. Аз знаех какво е.

Откакто Портър изчезна бяха изминали пет месеца. Аз го търсех безкрайно много и бях убедена, че ще го открия, но това така и не се случи. Обиколих повече от деветдесет училища, претърсих всички места на които се сетих да отида, но той сякаш не искаше да го намеря. Още по-лошото бе, че тези писма бяха започнали да ме дразнят. Какво целеше Портър с тях? Да ме накара да съжалявам? Това беше вече невъзможно, тъй като аз съжалявах още след целувката с Ашър.
Да ме накара да го намеря? Опитах.

Но тези писма бяха и егоистични. Те сякаш искаха моето внимание постоянно, сякаш ако секунда отколних мислите си от тях трябваше да се обвинявам, че съм забравила Портър. Не беше така, той беше забравил мен. И аз се нуждаех от подкрепата и любовта му. Исках да спре да ми праща тези листове и да се появи, за да мога да говоря с него. Не желаех да чета нито едно от неговите писма повече!

Бях решила. Повече нямаше да ги отварям, независимо колко продължва да ми пише. Тези хартийки бяха безполезни и еднакви. Искаха да ме накарат да съжалявам, да се обвинявам и да плача, но на мен ми бе омръзнало. Портър трябваше да спре да се крие ако не искаше да бъде в живота ми.