Odette&Maya (girlxgirl)

XIV.

Застанах пред входната врата. Трепнех в очакване. Трескаво завъртях ключа и излязох от апартамента. Владимир седеше до асансьора в края на тъмния коридор, водещ до стълбището.
- Грешка беше. - едва го дочух да казва. Гласът му.. беше ми липсвал.
- Напротив.
Изтичах при него. Изглеждаше изморен, недоспал, съсипан. Тъмната му коса беше разрошена, както винаги. Беше се навлякъл с някакъв черен анурак, ръцете си беше прибрал в джобовете на сините си джинси. Кротко чакаше асансьора.
- Как е Мая?
- Мая? - изненадах се. - Не знам как е. Всичко съсипах.
- Защо, Одета? - продължи със спокоен тон.
- Защото осъзнах.. някои неща. Докато Мая се отнасяше с мен като с отрепка.. ти ме ценеше и разбираше. Осъзнах го. - повторих. - И макар да е лудост, аз те обикнах.
- Какво става с този асансьор? Не идва..
- Не ме ли чуваш!? Погледни ме, Владимире! - записках. - Защо дойде..
- Ще сляза по стълбите.
- Защо дойде!?
- Защото исках да те видя. Но беше грешка.
- Но дойде.
- Но си тръгвам. Върни се при Мая. Сериозно ти говоря.. забрави какво съм ти казвал за нея, тя те обича. И макар да не ти го е показвала, за нея ти си всичко. Не мога да ти го докажа, но го знам.
  - Би ли престанал да я намесваш!? - развиках се.
- Искам да си припомниш колко я обичаш.. преди да си направила нещо, за което ще съжаляваш. Още можеш да поправиш грешката си.
- Защо ми го го причиняваш?
- Защото твоето щастие е по-важно от всичко за мен.
Замълчах.
Изгледа ме за кратко, след което ми обърна гръб и завървя надолу по стълбите, сякаш нямаше какво повече да си кажем.
Привечер реших да се върна при Мая. Може би от страх да не остана сама, отново се намерих пред вратата й. Бях повече от сигурна, че просто щеше ми се развика и щях да си тръгна, но въпреки всичко влязох в апартамента.
- Да не забрави нещо? - чух я да казва от спалнята.
- Държах се зле с теб..
- И дойде да ме утешиш? - едва долових ироничния й смях.
Смело нахълтах в стаята. Мая.. не я бях виждала такава. Беше се свила на пода, обградена от няколко празни бутилки. Тъмнокафявата й коса беше прибрана в разрошена опашка. Лицето й беше зачервено, не можех да видя очите й. Не ме поглеждаше.
Подритнах няколко тениски, за да си направя място на пода и седнах до нея.
Огледах я. Не ми се струваше привлекателна, както преди. Беше облечена по нетипичен за нея начин.. с някакви размъкнати шорти и огромна тениска. Забелязах касовата бележка до крака й. Явно беше излизала да си купи още алкохол.
- Аз не ти ли казах да се махаш!? - развика се. - И той те е оставил.
Как, по дяволите, знаеше? Толкова ли ми личеше?
- Не мога да те гледам.
- Съжалявам.
- Изчезвай от дома ми! Няма да ти позволя да ме разиграваш! - извика по мен, най-сетне поглеждайки ме.
Не, не можех да си тръгна.
- Няма да повтарям, Одета. Всичко приключи. Твърде дълго трови живота ми.
- Тровила съм живота ти? Веднъж не почувствах любов и разбиране от теб. Така и не те опознах, единствено и само ме нараняваше.
- И реши да убиеш мъката си, търсейки внимание от Владимир!? - извика, приближавайки се до мен.
- Търсейки любов! -  поправих я.
- И намери ли?
Усещах как лицето ми пламва от срам, ярост и болка.
- Обичах те, знаеш ли, Одета? Обичакнах те в мига, в който те видях за първи път. Помниш ли? Първия ни работен ден в "Teaso"? Дори не предполагах, че онова слънчево, усмихнато момиче.. с дългата руса коса и прекрасните черни очи, може някога да бъде мое. Струваше ми се недостижима, съвършена. Но ти прояви интерес към мен, струваше ми се нереално. Не знаех как да се държа с теб. Мислех, че просто ме разиграваш.. занимавах се с други, докато бях с теб, за да не се чудя къде си, с кой си..
- Говориш несвързано.
- Млъквай! - прекъсна ме. - Не съм довършила.. Въпреки всичко, ти ме търпеше, винаги. Обичаше ме, беше до мен. И не можех да повярвам, че най-сетне задържам някого до себе си. - вече през сълзи изричаше. - Но сега разбирам колко глупава съм била.. ти си точно като другите.
- Точно като другите.. - повторих.
Мълчеше. Ръцете й трепереха. Беше ми бясна, зелените й очи злобно следяха всяко мое движение.
- Никога повече, кълна ти се, никога няма да те обикна отново, Одета.
- Никога, така ли?
- Какво изобщо искаш от мен!? Да сме пак влюбени и да се преструваме, че не обичаш и онзи!? - развика се. - Просто те е страх да не останеш сама. Ставай и изчезвай от дома ми.
Достатъчно. Толкова ми стигаше. Станах от пода, изтрих сълзите си и се запътих към входната врата. Вече не ставаше дума за любов. Аз и Мая бяхме загубили нещо много по-важно помежду си.. доверието.
Тихо излязох от апартамента. Усещах как коленете ми омекват, как погледът ми се замъглява. Седнах на стълбите, запалих цигара. За пръв път от много време се почувствах самотна.
Час по-късно най-сетне се прибрах. Още с влизането разбрах, че сестра ми си е вкъщи. Беше захвърлила розовите си сандали пред вратата. Заварих я да плаче в кухнята.
- Не стой тук.. Имам нужда да остана сама! - запищя.
- Нещо с Христо.. ?
Опитът ми да покажа загриженост се оказа безсмислен. Сестра ми се затича към банята, оглушавайки коридора с шумните си хлипания. И нея бях огорчила..
Провал.
Денят беше провал.
Аз бях провал.
Легнах в леглото си и се замислих за думите на Влади. После за тези на Мая. Проумях колко много бях наранила и двамата с действията си.. и изглежда беше крайно време да престана да го правя.