The Most Beautiful Moment In My Life

I'm so s-sorry

Когато минеш определена възраст, хората започват да имат очаквания от теб. Или дори по-лошо,започват да си вадят изводи що за човек си спрямо годините и какво трябва да си постигал до тук в живота си. Самата аз страдах от насоките и критиките на обществото и колкото повече се опитвах да се впиша толкова повече не ми се получаваше. А когато баща ти е бизнесмен,а майка ти значително име в модния свят,някак си започваш да намразваш обществото. С години  чувствах непълноценност и омраза,най-вече към себе си. Но после нещо се промени,за родителите ми е фактът,че записах журналистика,а за мен.......е, нека кажем,че порастнах. Научих се да бъда егоист и да отстоявам себе си. Точно и затова мъжът пред мен бе като възможно най-интересната книга,която съм срещала някога. С шоколадовите си очи пълни с тайни и чаровната момчешка усмивка бих казала,че ако не го подозирах спокойно можех да хлътна по него. Тъмно син костюм в съчетание с черна риза и без вратовръзка,очартаваше високото му тяло. Смесените ми чувства отново изкочиха на преден план. Един път ме плаши и отвръщава ,а друг ме кара да му се възхищавам.

-Надявам се,че не възразяваш. Поръчах и вместо теб.-започна виждайки че няма да заговоря първа.-Може да си говорим на ти,нали?!

-Разбира се. Така ще е по-удобно и за двама ни.-отвърнах с усмивка.-Но нека преминем направо, този обяд не е само за извинение,нали?!-добавих хващайки го неподготвен.

Морс със сигурност бе нещо различно. Излъчването му просто го издаваше. Може би и затова смятах да гласувам за него.

-Хвана ме.-вдигна ръце все едно се предава,но само след миг нещата се промениха.- Повиках те ,за да поговорим за съвместното ни бъдеще.-допълни с известна сериозност.

Лицето му бе все така светло и някак непринудено. Изпитах възхищение,отново. Може би, Дейвид греши.

-С какво мога да ти помогна?-попитах с усмивка.

Какво му става на това семейство? Единият ми говори за съвместно бъдеще,а другият вече ме нае. Интересът ми се увеличи двойно. Защо точно аз?

-Прости ми за неудобния въпрос,но колко ти плаща?

Следях всяко негово действие опитвайки се да добия представа на къде отива всичко. И все така се провалях главоломно. Нямаше и следа от някаква по-дълбока емоция. Всичко бе твърде повърхностно.