Не само розите имат бодли

Не мисли с задника си,Хари

   Гледна точка на Кристин:

Чувах смеха на Хари от коридора,този,който не бях чувала от много дълго време.Чух как казва на някой 'И аз те обичам' и ревността ме изпълни, но после се сетих,че всъщност говори с Лиам и се засмях дебилско.
Тогава влезе той с една широка усмивка, която се опитваше да прикрие неуспешно. Чудех се, какво толкова са си говорели с Лиам, за да сега изглежда като напушен..

—До къде бях стигнал? -каза той вече със сериозен поглед, заемайки мястото си на онзи стол, който имах чуство, че всеки момент ще падне

—Един ден, е докарала някакво момиче у вас.. -казах аз докато леко се изправях, за да ми е по-удобно да гледам реакцията му, когато говори за това

—Видях я с едно момиче, което изглеждаше съвсем нормално, а и доста приличаше на теб. Същата коса, очи, походка и стил, но в същото време беше някак по-странна, в лошия смисъл, тайнствена, фалшива и лицемерна. Докато говореше,имах чуство, че съобщава за смърта на майка си.Щом те погледнеше, погледа и беше, като празен, безразличен. Вие сте едновременно толкова еднакви и различни.. -готвеше се да довъши, а аз го прекъснах

—Казвала се е Андреа, нали? За това ме нарече така,защото ти припомням за нея. Защо ме сбърка с нея? -попитах объркано, докато се вглеждах в очите му, които сега бяха почти черни и празни

—Ще стигна и до там. И Лейла, много се привърза към нея, излизаха постоянно,гледаха филми у нас, учеха заедно и правеха от онези момчешки неща. По едно време, започна да идва ня семейни вечерии, и да се разкрива повече пред нас.. -сега пък го прекъсна отварянето на вратата, предполагам смотания доктор, който не знае кога да си затваря шибаната уста пред Хари... боже, започнала съм да псувам, като него още повече.
    —Липсвах ли ви? -каза до болка познатия за мен глас. –Съдейки по лицето ти, драматичното ми появяване ми се получи.-каза Мия докато седеше на вратата с Лиам

—И аз мисля така, скъпа! -каза той усмихвайки се

Мислите ми бяха разбъркани и не знаех какво да мисля вече. Всичко беше една каша с еднопосочен път -този към лудостта.
  Взирах се в женския силует стоящ пред мен и не знаех на кой да повярвам. Фактите, които ми казваха, че тя няма как да е тук и, че от загубата на кръв ми се привижда или на предчувствието ми, че няма как да сбъркам най-добрата си приятелка, която не би трябвало да е сред живите.