The Love Escape(BG Fanfiction)

Глава единадесета

Гледната точка на Райли:
   Сякаш реалността се стовари върху мен в мига, в който отворих очите си и осъзнах къде се намирам. Спомените от последните няколко часа се върнаха в съзнанието ми, но момента на бягството беше запечатан най-дълбоко. Сигурно родителите ми все още не бяха разбрали, че ме няма в болницата, освен ако някоя сестра не е влизала, за да ме провери. Чувствах се гузна заради постъпката си, но нямах друг изход. Дори Себастиан да се беше съгласил да развалим годежа, семействата ни нямаше да го допуснат. Бях принудена да го направя.
   Изгоних лошите помисли от главата си и се огледах наоколо. Чак сега забелязах, че автомобила на Хари беше спрял. Колко ли време бях спала?

- Колко е часа? - попитах човека, който ми помагаше да се измъкна от цялата тази каша.
- Почти един през нощта. - отговори ми и се усмихна слабо. - Искаш ли нещо? - посочи ми бензиностанцията, на която бяхме спрели.
- Не.
- Добре, ще се върна след малко. Заспивай, късно е. - отвори вратата и в колата веднага навлезе хладен въздух, който ме разбуди.

   Отпуснах се обратно на седалката си, затваряйки очите си. Спеше ми се, но не можех да заспя. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Притеснявах се за родителите си. Как ли щяха да реагират, когато разберат, че ме няма? Ще се обадят ли в полицията, или ще се досетят какво се е случило? Всички тези въпроси ме изяждаха отвътре. Бях почти сигурна, че ще се побъркам, ако това продължи. Щеше да е по-добре да забравя. Да живея живота си така, както искам без да се налага да се допитвам до баща си за всяко нещо.

- Ще ми споделиш какво те мъчи? - Хари ме попита след като се върна в колата с една бутилка вода.
- Всичко. Не мога да повярвам, че избягах. Какво ще кажат родителите ми? Ами, ако ни намерят?
- Рай, успокой се. В безопасност си. Никой няма да ни намери. Не и там, където отиваме.
- Защо отиваме точно в Южна Каролина? - попитах, докато той се опитваше да ни върне обратно в движението на път двадесет.
- Аз и майка ми имаме вила там. Никой не знае за нея. Дори няма да се сетят да ни потърсят. Спокойно, всичко ще бъде наред. - ръката му се премести от скоростния лост върху моята. Този малък жест, определено успя да ме накара да се почувствам по-добре. Успяваше да ме успокои и за миг лошите мисли изчезнаха от ума ми.
- Дали ще се досетят, че сме избягали заедно? - попитах го.
- Не мисля. Повярвай, аз ще съм последния човек, за когото ще си помислят. Няма да разберат истината, освен ако не отидат до дома ми и не разбият вратата. Имаме достатъчно преднина, за да се измъкнем. Не се тормози с глупости.
- Колко път имаме още?
- Много. Ще ни отнеме няколко дни, но има малки градчета преди Колумбия, където ще можем да си починем.
- Коя е първата ни спирка?
- Медисън. Малко преди нея, обаче има един крайпътен мотел, в който с майка ми обикновено отсядахме, когато пътувахме. Ще преспим там тази вечер.
- Не, няма нужда.
- Райли, казах ти да не се притесняваш. Няма да ни намерят. Освен това искам да си почина. Спи ми се и нямам намерение да шофирам в това състояние и да излагам животите ни на опасност.
- Добре, нека спрем тогава. - примирих се с положението. Нямах право да го карам да стои буден цяла нощ заради страховете ми.