The Love Escape(BG Fanfiction)

Глава седма

Гледната точка на Райли:
/Една седмица по-късно/
   Домът на семейство Хейл. Мястото, на което се намирах вече повече от два часа. Разхождах се наоколо с дългата си бледо розова рокля, стараейки се да не се набивам на очи. Не можех да понеса още един разговор за това какво представлява семейния живот или да говоря с някой от приятелите на Себастиан. Непрекъснато поглеждах към годежния пръстен на лявата си ръка и не можех да спра съвестта си, която ме изяждаше отвътре. От цели седем дни в ума ми се върти проклетата целувка с Хари. Не можех да я забравя. Опитах всичко, но нищо не помогна. Споменът за устните му върху моите не искаше да напусне съзнанието ми. Събуждах се и заспивах с това. Това беше първото и последно нещо, за което мислих, когато нямах нищо за правене. Точно като сега. Разкъсвах се между гостите, диамантения пръстен на ръката си и красавеца, който беше най-големия грях в живота ми. Изпитвах вина. Чувствах, че съм разочаровала семейството си и съм забила нож в гърба на Себастиан.
   Бях се усамотила в един ъгъл с чаша шампанско в ръка и за разлика от всички останали, които празнуваха, аз не можех да се забавлявам. Не мога да си го позволя. Не и след това, което причиних на годеника си и родителите ни. Мислех да прекарам остатъка от вечерта тук, свита и незабелязана от никого, но плановете ми се провалиха в мига, в който видях как той се беше запътил към мен. Хари се приближаваше все повече и повече, оглеждайки се дали някой от гостите случайно не го наблюдава. Да, беше просто целувка и да, никой не разбра, но предпазливостта никога не би била излишна.

- Какво не е наред? – попита ме и се подпря на оградата зад нас.
- Нищо. – излъгах. Знаех, че той го усети.
- Лъжеш ме. – изтъкна очевидното. – Целувката ли те измъчва? – сякаш беше прочел мислите ми.
- Мхм. – измънках под носа си.
- Райли, не се тормози с това. Никой не знае и Себастиан изобщо не подозира.
- Нямаше да съм така, ако не го беше направил. Ако не ме беше целунал, нямаше да се чувствам гузна в момента. – нападнах го.
- Знам и съжалявам, но не можем да върнем времето назад. Ще се научим да живеем с това, а след време ще го забравим напълно. – не знам защо, но се почувствах наранена от думите му. – Сега те съветвам да се усмихнеш и да отидеш при Себастиан. Колкото повече се изолираш и изглеждаш тъжна, толкова по-голям е шанса някой да разбере какво се е случило.
- Прав си. – погледнах нещата от тази гледна точка и наистина в думите му имаше логика.
- Сега нека да… - започна, но беше прекъснат от един мъжки и непознат глас, който принадлежеше на един възрастен мъж с фотоапарат.
- Е, млади влюбени, искате ли снимка? – застана усмихнат срещу нас и хвана апарата в ръце.
- Ние не сме влюбени. – изясних му, но дядото изглежда не го интересуваше. Продължи да снима.
- Много добре изглеждате един до друг. Прекрасна двойка сте. – проговори след като погледна каква работа е свършил.
- Благодаря, но ние не сме влюбени. – повторих по-ясно, надявайки се да проумее това.
- Чудесно… браво. – този чуваше ли ме изобщо? – Виж, сега… - обърна се към Хари. – Щом си намерил момиче, което все още се изчервява при думата влюбен, не го изпускай.
- Добре, но ние не сме двойка. Откъде го измисли? Някъде да не би да го пише? – Хари реши да се намеси.
- Любовта се вижда по изражението и блясъка в очите, който при Вас определено не липсва.
- Сигурно е от светкавицата. Ние дори не излизаме заедно. – докато те спореха, аз продължавах да мълча и да се чудя какво не му е наред на този иначе така симпатичен дядо.
- Не казвам, че сте гаджета, а че сте влюбени. Има разлика.
- Да, разбрах какво искаш. – Хари ми намигна, карайки ме да се засмея, а след това извади една банкнота от джоба си. – Ето, вземи и задръж рестото. – дядото благодари и се оттегли. – Страшна работа.
- Съгласна съм. – двамата се засмяхме силно преди да изпаднем в тишина. – По-добре да вървя.
- Да, отивай. – Хари се усмихна, а аз го заобиколих и се запътих към родителите си, които разговаряха със Себастиан, Ричард и Беатрис.