The Love Escape(BG Fanfiction)

Глава двадесет и четвърта

Гледната точка на Райли:
   За тези двадесет и четири часа нищо не се беше променило. Всичко си беше все същото. Стоях заключена в спалнята на хотелския апартамент, изпълнена с надежда, че Хари ме търси и в скоро време ще ме намери. Изобщо не спах спокойно тази нощ. Непрекъснато се събуждах и заспивах отново. Чувствах се изморена и нямах сили дори да се опитам да измисля начин, по който да избягам от тук. А и защо да се забърквам в още повече неприятности? И без това Ричард едва ме отърва от сина си снощи. Едва ли ще го направи отново, ако извърша някоя глупост.
   В следващия момент чух отключването на ключалката на стаята, в която бях настанена. Вратата се отвори и през нея се показа Себастиан. Уплаших се, но той не направи нищо друго освен да ми нареди да отида във всекидневната на апартамента. Учудих се. Защо му беше това да ме пуска от тук точно сега? Не исках да си навличам гнева му, затова просто се подчиних и се изправих от леглото. Във всекидневната всичко изглеждаше много по-оживено и по-нормално. За миг се почувствах сякаш не бях отвлечена, но това беше голяма грешка, защото Себастиан набързо ми припомни къде се намирам.

- Не стой тук. – буквално ме блъсна към дивана, а силата, която използва беше достатъчна, за да седна на него. – Да не си гъкнала или мръднала дори и със сантиметър, ясно ли е? – поклатих положително глава.

   Наблюдавах го как отиде при баща си, който се намираше зад малкия оборудван кухненски плот, от който се носеше приятна миризма на яйца и бекон. Коремът ми изкъркори. Бях много гладна. Щях да се радвам дори и на най-малкото, но Себастиан беше зъл и нямаше да ми позволи да сложа и залък в устата си. По-скоро щеше да стои отстрани и да се наслаждава на това как го наблюдавам, докато той яде. Както и очаквах, няколко минути по-късно се зададе с голяма чиния, отрупана с храна. Постави я на малката холна масичка пред мен, а уханието изпълни ноздрите ми.

- Гладна ли си? – попита ме със самодоволна усмивка на лицето си, но аз не отговорих. Нали трябваше да мълча. – Отговаряй ми като те питам нещо.
- Да. – продумах и го стрелнах с един лош поглед.
- Какво е това? – попита възмутено и преди да осъзная за какво говори, бузата ми гореше от шамара, който ми беше ударил. – Не се ли научи, че за да вървят нещата, трябва да ме слушаш, да ми се подчиняваш и най-вече да не ме предизвикваш. – прошепна ми. – Малка, неблагодарна уличница! – хвана ме за косата и доближи ухото ми до устните си. – Няма да ядеш. След начина, по който ме погледна, можеш да забравиш за храна през следващите дванадесет часа. – все още държейки ме за косата, ме захвърли в другия край на дивана, а той се настани на мястото, на което седях досега. Взе чинията в ръцете си и пусна телевизора. Не съм предполага, че той може да е такова чудовище. А, аз го намирах за свестен и за потенциално добър бъдещ съпруг.
- Може ли да използвам тоалетната? – попитах тихо, страхувайки се от реакцията му.
- Ето така ми харесваш, кучко. Ще се научиш след като изядеш още няколко шамара. Хайде, изчезвай. – позволи ми, а аз бавно се изправих от дивана. – По-живо де. – подкани ме, а аз изтичах вътре и се заключих.