Отмъщението

Първа част: 1. Началото

Неутрална гледна точка:

На тревата лежеше 10-годишно момиченце. Тя се усмихваше докато слънцето галеше светлата й кожа. Червената й леко къдрава коса бе разпиляна на земята, а вярната й лисица лежеше до нея. Родителите на Далия я бяха оставили да си играе в гората близо до вилата им.
Докато детето лежеше и слушаше песента на птичките, лисицата до детето стана. Животното я захапа за ръкава й и започна да я дърпа към гората.

-Какво има Тити?-попита с пискливо гласче червенокоската. Тя стана и видя, че Тияна иска да я заведе някъде.-Добре води ме.

Необикновената лисица, със блестящи завъртулки около очите, поведе малкото дете което пази надълбоко в гората. Двете се спряха пред един снежно бял вълк.

-Помощ!-проплака русо момче със разкъсани дрехи, висящо от въжен капан на земята.

-Тити, би ли разкъсала въжето?-девойчето попита червенокосото си животинче. То кимна и след няколко минути момчето тупна на земята. Вълка започна да се приближава към момчето, то обаче пълзеше назад. В очите му се четеше страх.

-Махай се!-развика се той. Момичето се засмя на гледката.-Кое ти е толкова смешно?!

-Страх те е от пазител?

-Моля?-попита учудено момчето.

-Вълка е пазител и явно проявява интерес към теб. Най-вероятно ти си неговия човек.-синеоката отиде до изплашеното момче. Тя свали блузката му и докосна рамото му. Там имаше тъмно петно, сякаш прогонени, място във формата на вълча лапа.-Дори вече сте свързани.

-Не разбирам...

-Ти от къде си?

-Наблизо, в една малка къща... излязох да се опитам да хвана нещо като заек или гълъб за да го продам.

-Съжалявам да го чуя.-отвърна тъжно девойчето.-С колко човека живееш?

-Защо?

-Просто ми кажи и ще видиш.

-Ами... Аз, баща ми и четиримата ми братя.

-Ами майка ти?-зачуди се червенокосата. Очите на русото хлапе потъмняха от мъка.

-Няма я. Сега само духом е при нас.

-Извинявай, че попитах, не исках...

-Няма проблем.-усмихна се тъжно русокосото с къдрава коса.

-Тити иди до вилата и вземи 12 кесии със злато и скъпоценности и се върни тук, става ли?

-За какво са ти толкова много кесии?

-Ще видиш.-рече момичето. Пазителя й кимна и бързо изчезна от погледите им.-Казвам се Далия Бункер

-Лукас Де Ла Беау... Защо?

-Де ЛаБеау? Чувала съм за семейството ти. Преди баща ти е бил много известен и богат лорд.

-Така е, но след смъртта на мама и...двете ми малки сестри изгубихме всичко.-каза тъжно момъка. Момичето го прегърна за да го утеши.

-Ще ви помогна с каквото мога...което не е много.-след тези думи на синеоката пазителката й се върна и остави на земята 12, пълни със злато и скъпоценности, кесии.-Добро момиче Тити.

-Не мога да го приема...твърде много е.

-Вземи ги или ще ти се разсърдя.

-Чакай...-момчето започна да разглежда кесиите докато не намери два идентични пръстена. Той ги показа на новата си приятелка.-Сега като се разделим...се надявам да се видим скоро.

-Едва ли. Семейството ми се връща в главното ни имение утре.

-Жалко.-отвърна русокосото дете.-Тогава вземи един от тези пръстени. Така ако се срещнем след години ще можем да се разпознаем.

-Но трябва да ги пазим много добре.

-Така е, но какво ще кажеш?

-Добре. Съгласна съм Лукас.-след като изрече това девойката взе единия пръстен и го скри в един от джобовете си.
След няколко часа игра и бъбрене двете хлапета се разделили и се прибраха по домовете си.