Protect me/Save me

Глава 7

Глава 7
Мелани

Приготвях се в стаята и се вгледах в огледалото. Тялото ми беше полуголо и ясно можеха да се видят всички белези от моя яд. Да, яд. Когато се ядосах се самонаранявах. Не знам защо. Просто така. А причините за моя яд бяха много..
Успокояваше ме и независимо от предупрежденията на всички лекари, аз продължавах да го правя без да ми мине окото.

-Мазохистка! Може ли да си толкова груба със себе си? Може ли изобщо да не мислиш за хората, които им пука за теб? Толкова си.. толкова си...
-Какво?
-Ужасна! Ужасяващо.. не знам! Аз съм в потрес!... Чудовище! Махай се, срам ме е да те гледам!
••••

Думите на всички онези, които не спираха да я съдят, все още бяха в глава й.. Може би ,никога не си бяха тръгвали от там. Виновниците за тези думи бяха много.. всеки, който я опознаеше и виждаше. - по корема, по гърдите.. всички тези белези, които трудно отминаваха.
-Да вървят по дяволите!- каза Мел, обличайки една бяла рокля до коляното.
На "партито" щяха да присъстват не повече от 4/5 човека, 3 от които бяха Джейсън, Сидни и Мел. Как понасяше отношенията между Сид и Джейс- трудно, тежко. Както вече беше остановила, не го харесваше, но просто имаше чувството, че губи не само бившия си, но и най-добрата си приятелка. Откакто тръгнаха, Сид спря да й звъни, а Джейсън, както обикновено, продължаваше да не я търси.
-Защо ли изобщо се съгласих? -каза момичето на бодигарда си.
  Бяха минали няколко дена, откакто баща й замина по работа и остана сама с Брайън. Не можеше да се каже, че се разбираха много, но когато имаше нужда да сподели нещо, той беше насреща
-Защото са ти приятели. Приятелите правят компромиси, а и не мисля, че ще ти е чак толкова неприятно.
-Не си на мое място, нямаш си представа какво е чувството.
-Предполагам само. Всъщност какъв е проблемът?
-Ох- въздъхна момичето- Какъв е проблемът? Проблемът е, че бяхме заедно с Джейс преди няколко години и не че имам нещо към него, просто.. не знам. Откакто са заедно и Сидни не ме търси вече.
-Може би, вече знаеш кой ти е истински приятел и кой не.
  Момичето се замисли и седеше неподвижна върху кухненския плот.
-Може винаги да разчиташ на мен.- каза Брайън, приближавайки.
-Ам... благодаря? Мисля, че това ти е работата,  и ти така или иначе си задължен да си около мен..
   Изричайки тези думи, Мелани осъзна, че Брайън реално седеше и слушаше нейните глупости заради баща й, тоест заради работата, която баща й му бе възложил.
-Винаги ще съм насреща, каквото и да има и, каквото и да поискаш.- каза мъжът пред нея и с бързи движения обхвана кръста й с две ръце.- Може и да е през нощта.
-Абе ти- извика се Мел и го избута- Нещо май мръдна? Спокойно, ако има нещо ще ти кажа.
   Не, нямаше да каже, защото гордостта й пречеше. Но да, изпитваше силно привличане и се чудеше колко дълго ще може да му устои.
   На вратата се позвъня.
-Гостите ти дойдоха- каза Брайън и отиде да отвори.
   През голямата входна врата влязоха Сидни и Джейсън, а след тях се мъкнеше някакво момче, непознато за Мел.
-Добър вечер!- изкрещя се Сидни- Много мил иконом имаш!
-Бодигард..
-Да де! Къде да се настаним?
-На дивана- каза Мел като не откъсваше очи от мястото, където Сид беше хванала Джейсън.
   Момчето с тях седеше до вратата и след няколко мига направи бавни крачки към Мелани. Лицето му беше изваяно и нямаше нито една пъпка, което си беше огромно постижение за един тийнейджър. Тялото му- кльощаво, мършаво, но с 2 глави по-висок от Мел.
-Аз съм Макс.
-Приятно ми е, аз съм Мелани. Заповядай при нас на дивана, аз ей сега ще донеса нещо за пиене.
   Мелани беше благодарна, че нямаше много хора и, че Сидни оправда очакванията й.
-Ето- каза тя, оставяйки на масата хапки и питиета, които бе приготвила предварително.
-О, изглеждат прекрасно! -по лицето на Джейс се появи широка усмивка.
-Не бъди неучтив!-скастри го Сидни- Нека кажем първо наздраве!
   Мелани се усмихна и остави звука от ударите на чашите да отекне в ушите й. Колкото и да се насилваше да хареса компанията и гледката- Сидни, целувайки бившия й, не успяваше. По-трудно и невъзможно е, отколкото си мислеше.
-Няма ли да се опознаете?- попита Сидни
-Ние вече се запознахме.- отговори бързо Мел.
-Права е, почти нищо не ми каза освен името си- усмихна се Макс.
-Родена съм тук, живея тук, не работя, лято е, чакам баща ми да се върне от работа, за да почвам при него.
-Интересно- каза момчето
-Нещо за теб?
-Нищо интересно, живея сам, родителите ми са разведени и предпочитам да живея сам. Уча компютри в университета и.. да май това е най-интересното.
-Ще ме извините ли, отивам до тоалетна.- каза Мел, слагайки най-фалшивата усмивка някога.
   Истинската причина беше ясна- не можеше да седи повече до тях.
-Къде отиваш?- спря я бодигарда й.
-До тоалетна.
   Наплиска лицето си с вода, позволявайки на грима да се размаже. Беше й много зле.
Заета да мисли как да оправи грима си, две здрави ръце я хвана за кръста. За момент си помисли, че е Брайън, но когато се завъртя беше Макс. Това странно, слабо момче имаше толкова много сила, че Мел изпъшка от болка.
-Какво правиш?- попита изплашено тя
-Дойдох за това, което много други искат.
  Ахаа. Сега вече и стана ясно. Само, че не разбираше, откъде накъде Сидни ще се домъкне с този тук. Откъде изобщо го познаваше.
-Виж, нека поговорим и да стигнем до някакво решение.
-Казах нещо! Не съм дошъл да говоря!
   Гласът му от писклив тийнейджърски глас стана дебел мъжки. Толкова ли лесно успя да я заблуди.
Хватката му се стегна и Мелани понече да извина, но беше възпряна от дланта му. Момичето почна да се мята и да го удря с каквото намери. Явно бе, че Макс, ако изобщо се казваше така, се ядоса и, затова я удари толкова силно в корема, че дори ръката му не успя да спре вика й.
-Какво става?- връхлетя в банята бодигарда й.
-...
   Виждайки гледката Брайън хвана похитителя и го запрати до другата страна на банята.
Мел междувременно започна да плюе кръв и се строполи на земята....