Protect me/Save me

Глава 5

Глава 5

  Кестенявокоската не знаеше как да се чувста по отношение на Джейсън, не можеше да си помисли да изпитва нещо към него, щеше да е абсурдно. Тази идея я накара да поклати отрицателно глава. Отдавна трябваше да са приключили отношенията й с него, та не бяха на 12!
Въпреки че в него нямаше нищо от онова момче от гимназията. Тогава беше лигаво хлапе, просещо си боя навсякъде, но сега.. сега беше толкова различен. Бяха завършили и не се бяха виждали от доста време, което само може да покаже колко времето променя човек. И въпреки това, мразеше идеята, че Сидни и Джейсън ходят. Сидни- най-добрата й приятелка, а Джейсън бившия й.
"Каква добра комбинация!
Мелани, ще си ударя шамар, ако не спреш да си мислиш за този!"
На вратата се почука и тя бързо беше изтръгната от собствените си мисли.
-Удобно ли е ?- след отварянето на вратат се показа и виновникът за безпокойствието.
-И да не може вече влезе. -тросна се кестенявокоската
-Исках да видя как си?
-Добре съм! -момичето усети обхождащия поглед на мъжът на вратата. След момент се досети, че нощницата й е почти прозрачна, а хубавите й зърна бяха набъбнали.
-Нещо друго?- попита Мел и закри част от горната част на тялото си със завивката.
-Не.
   След като стана, първотот нещо, което искаше да направи беше да се измие и пооправи. Косата й не приличаше на нищо.
Стаята й беше свързана с баня, която си беше само за нея. От цялата къща стаята, гардеробът и банята й бяха любимите места. Имаха собствен кино-салон както и огромна градина с басейн, но там не се чувстваше в свои води.
   Облегна се на мивката и погледна образът в огледалото. Успя да види цепнатината в устната си и леко я докосна.
-Браво, Мел, сега как ще излизаш?-тросна се.
   Влизайки в кухнята, момичето не успя да не забележи изваяното тяло на подигарда си, дори когато носеше костюм, можеше да се разбере колко добре трениран е. Явно баща й беше избрал най-подходящия и определено не си губеше времето. Даже беше и на подходяща възраст.
"Какви ги мисля?!"
- Приготвям ти диетична закуска. От днес влизаш в режим, който ще ти помага при тренировките ти.- каза Брайън като дори не я погледна
-Аз съгласила ли съм се?
-Не, но не виждам да имаш избор.
-Ти си бодигард! Трябва да ме пазиш, а не да ми изнасяш лекции!
-Помниш ли какво стана на вратата преди ден? Както казах и тогава, можеше да не съм аз. Тогава какво правиш?
"Как мога да го забравя този единствен път, когато усетих близостта му. Толкова чувства разбулваше този мъж, че чак можеше да ме разсее от заобикалящите ме проблеми."
-Ехо? Добре ли си?- беше на една ръка разстояние от нея и я гледаше право в очите.
-Да,защо?
-Попитах дали искаш кафе, но ти мълчеше. За какво си се замислила?
-Няма значение.- отклони поглед Мелани.
-Може да ми кажеш, ако нещо те притеснява, да решим проблема. Все пак съм бодигард и задачата ми е да отстраня всеки, който ви притеснява.
"Замислих се за божественото ти тяло и как искам да съм близо до него."
-О да! Искам кафе, ако може с мляко и мед.
   Закуската представляваше 2 яйца, 1 филийка черен хляб, намазана с авокадо, краставичка и в една купичка нарязана диня.
-Това всичко.. сам ли го приготви?
-Кой друг?- обърна се към нея и държеше чаша с кафе.- Това е част от задълженията ми.
-Напомняш ми на детегледачките, които съм имала през годините.-засмя се-Но всички си тръгваха след като разберат каква съм.
-Разликата между мен и тях е, че аз няма да си тръгна каквато и да си.
   Тези думи някакси я накараха да потръпне. Почувства се по начин, който не бе усещала с години. Защита, сигурност.
Но тя знаеше, че вътре в него нямаше нищо от рода на обич или загриженост. Това беше за Брайън беше просто работа. Добре платена работа. И дори последните думи, излезли от устата му да звучаха все едно има нещо, то това беше грешка.
-Виж.. искам да ти разкажа за.. мен.
-Мислех, че не си готова. Аз не настоявам, не искам да те притискам, въпреки че ако знам какво ти има, ще ми е много по-лесно да взимам решения как да те предпазя.
-Когато бях малка, майка ми ми разказа за нея и нейното детсво. Аз съм също толкова надарена, колкото е и тя. ТЕ я отведоха и убиха пред очите ми, затова че беше различна. И това различие представяше интерес за много хора. Не говоря за обикновени хора, а власти, световни сили даже. Не знам как, но всички бяха разбрали каква е. Никой не знаеше за мен, защото дарбата още не се беше проявила, но ако бяха разбрали или ако сега разберат, ще стане много лошо. Фатално. Пощадиха ни, защото бях дете, а баща ми беше не толкова заможен, но въпреки това, те ни взеха всичко. За мен материалното нямаше значение, нямаше да свърши светът, ако бяхме бедни като църковни мишки. Той свърши, когато я убиха. Убиха я, защото всички я искаха и не можеха да си я разделят. Тя беше една, а те сто.-усети, че беше повишила тон и го снижи.- След това всичко се оправи. Е, поне привидно. Както виждаш, баща ми е заможен бизнесмен, не ме лишава от нищо материално. Огледай се! Колко хора могат да си позволят такова нещо? Колко хора могат да си позволят теб?
  Думите излизаха от нея без да спират. В гласа й се усещаше ярост и болка, а мъжът пред нея я гледаше с удивление. Беше чак забравил да пие от кафето си, за да слуша по-добре.
-Трябваше да израстна с баща си. Детегледачките вършиха работата на майка ми. Обясняваха ми много неща. Женски неща. Както и да е, това няма значение. И...
-В какво се проявява дарбата ти?- попита той като я гледаше с очакване.
  Мел въздъхна. Не знаеше дали беше готова да му сподели за това. Вече се беше разкрила пред него. Беше споделила неща, за които даже на Сидни не беше казвала. Какво й костваше да му каже и това?
-Дарбата ми... наричаме го дарба, заедно с баща ми, но е по-скоро за мен е проклятие. Каквото и да е, щом е нежелано, не е щастие.
  Мелани погледна през прозореца. Всъщност почти през цялото време, докато говореше, гледаше през прозореца.
-Мога да лекувам хора....
  Очите на Брайън се разшириха двойно. Той постави чашата с кафе и се приближи до нея.
-Ти какво?- каза той с изненадан глас
-Благодарение на дарбата ми мога да лекувам хора. Когато имат рана или нещо подобно, само с моя допир минава бързо. Същото е и с болести, но там работи малко по-бавно.
-Изпробвала ли си го?
-Един, два път за по-малки рани и 1 път за болест. Бронхит всъщност.
   Брайън се огледа и взе ножа до себе си.
-Може ли?- попита той с мек глас.
   Мелани само кимна. Брайън прокара ножа през дланта си и направи не толкова голяма рана. Все пак, ако нещо се объркаше, да не загуби много кръв.
Кестенявокоската я погледна и си пое дълбоко дъх.
-Добре-изрече тя.