Protect me/Save me

Глава 22- Практикуването.

Мелани
Можех бегло да видя образа на Брайън. В ръката си държеше пистолет, а до него лежеше тяло. В следващия миг бодигардът беше хванал талото и го дърпаше към къщата. Не знам колко добра идея беше, но му имах доверие и се чувствах в безопастност с него.
Слязох долу при него и видях как го връзва за един стол.
-Брайън! Имаш ли представа колко  струва този стол- скарах му се.
-Млъкни.- каза с най-студения глас, който някога бях чувала. Скоро не се беше държал студено.
   Мъжът на стола беше ранен в рамото и аз се ужасих от цялата тази кръв.
-Няма да умреш- изсъска му мъжът до мен- Но може да уредя това да се случи, ако не почнеш да говориш! Кой си ти?
-Няма да проговоря!- изплю се негодникът, а бодигардът му заби шамар
-Говори!- извика той.- Иначе ще стане лошо.
След като получи мълчание, Брайън отиде зад вързания мъж и го стисна силно по кървящата рана.
-Ще кажеш ли нещо или да продължавам- усмихна се бодигардът.
-Добре! Добре! Само спри, моля те!
-Хубаво!- стисна силно за последен път пленника и Брайън се отдели от него и отново дойде отпред.
-Не знам кой си ти, но момичето е моята цел. Мелани, нали така. Шефът я иска веднага!- извика се той насреща ни.
-Мен ли? Кой е шефът ти?- попитах плахо.
-Мелани, остави на мен- каза бодигардът и му удари още един в корема, а той изплю кръв на земята.
-Брайън- прошепнах- престани...
-Няма, докато не проговори.
Замълчах за малко, но след това реших да поема нещата в свои ръце.
-Май не ти се говори много, а -Брайън само ме погледна изненадано- Май боли. Ако ни отговориш на въпросите, може и да ти помогна.
-И с кво? Ти си просто някакво красиво момиче, което боса иска за себе си. Това е моята задача, повече не мога да кажа.
-Говори!- извика Брайън и щеше да го удари, но аз спрях ръката му.
-Повярвай ми, доста добре мога да се справям с такива рани.- знаех, че е лъжа, но трябваше да пробвам.- Просто кажи за кого работиш и няма да си имаш повече проблеми.
Получих мълчание от негова страна и разбрах, че бодигардът ми губи търпение. Той отиде някъде зад мен и успях да чуя презареждането на оръжие. По дяволите.
-Брайън, остави го.
-Няма! Как да го оставя като...
-Като не иска да говори? Просто... няма да говори. Остави да го оправя.- видях че мъжът, седящ на стола, се очуди какво имам предвид. Виждах обаче и уплахата в очите му, което ми човъркаше в здравето. Защо ще избереш някой страхливец да ти върши мръсната работа?
-Скоро ще спре да боли- спрях за момент да го погледна- Явно наистина не знаеш коя съм- казах с насмешка.
Вързаният дори не го притесняваше това, че почнах да събличам ризата му, даже ме гледаше леко нахилен. Раните всъщност не бяха зле изобщо, така че не би трябвало да отнеме много от моето здраве, за да го излекувам.
-Не се плаши, ок?
   Момчето кимна и аз поставих пръст е раната. Той извика от болка, но след това бавно отшумя. Раната се затваряше, а звукът от нея беше доста... гнусен. След може би 3/4 мин. беше готов и изглеждаше като че ли все едно нищо не е ставало. Момчето се поогледала, огледа и раната и видя, че я няма.
-Какво направи? Ти си вещица! Полудяла! Ето затова шефът те искаше, ти не си наред, ти си вещица!
    Погледнах го ядосано, но и някак обидено и просто го оставих там завързан.
-Къде отиваш?- хвана ме за лакътя Брайън.
-Не знам. Защо?
-Опасно е да излизаш, видя какво стана.
-Добре, тогава си отивам в стаята. Гледай да не го нараняваш, защото няма да има втори път кой да го спаси.- усмихнах се.- Искам да знам откъде е тоз!