Побойничката

Глава 2

Вчера толкова се зарадвах, когато мама ми каза, че ще имаме съседи! Винаги съм искала да имаме съседи, защото... ами и аз незнам защо, но звучи толкова яко! Но стига толкова обяснения. Все пак мама ми възложи задачата да им занеса българска баница!Чужденци са, трябва да видят малко българско. И мислите ми бяха прекъснати от звънящият ми телефон. Само един човек може да ми звънне толкова рано сутрин.

-Ало?

-Розии. Успях ли да те събудя?- попита Пламена със лигав глас в очакване на положителен отговор.

-Съжалявам, но днес не успя. Трябваше да ставам рано за да занеса баница на новите ни съседи.-казах радостно при мисълта, че вече имаме съседи.

-Баница ли? Хаха Рози не спираш да ме изненадваш.

-Таа, за какво ми звъниш?

-Искаш ли след като си свършиш странното задължение да излезем?

-Даа, добре. Ще ти звънна, когато пристигна в града.

-Добре, чао за сега.

-Чао. И да знаеш... сутрин вече ще си изключвам звука на телефона, защото постоянно ме събуждаш!-и й затворих.

Днес беше събота и не съм на училище. Станах и почнах да се оправям. Отидох да си измия зъбите, а после да се облека. Попринцип бих се облякла с къси спортни панталонки и тениска, но все пак повода е важен- имаме нови съседи! Облякох си къси дънкови панталонки и къса блуза. Обърнах се към Дюк.

-Е? Какво мислиш?

Той ме погледна и наклони главата си на една страна.

-Даа знам. Облякана съм по-различно, но поводът е специален! Поне за мен.

Отидох до кухнята, сипах храна на кучето, взех баницата и излезнах като си лепнах една идиотска усмивка на лицето. Закрачих към съседната къща, когато видях паркирана пред нея черен джип със затъмнени стъкла. Погледнах номера на колата, все пак да видя дали ще мога да позная горе-долу от къде са, но видях просто едни цифри и... йероглиф? Хмм интересно. Тръгнах към тяхната входна врата. Спрях се пред нея. Вдишах и издишах тежко. Усмихнах се широко и чукнах 3 пъти на вратата. Отвътре се чуха стъпки и гласове, които се приближаваха до вратата. И тогава тя се отвори. Иззад нея се показаха мъж и жена. Личеше си, че бяха чужденци защото бяха... азиатци! Леле дали можеха да говорят български? Мъжът беше доста по-висок от мен с гарваново черна коса и с очила. Жената пък беше много по-ниска. Имаше дълга и черна коса. Беше много красива.

-Здравей.-каза дружелюбно мъжът.

Е, явно знаят български език.

-Ъъ, здравейте!-казах бързо, защото се бях замислила за тях и се поклоних. Това при тях означава уважение. Нали?

-Майка ми ми каза, че вчера сте се нанесли и затова Ви нося подарък като за добре дошли!

Подадох баницата като отново се усмихнах идиотски.

-Оо мерси! Нямаше нужда!

Хихи. Имат доста интересен акцент. Това ще е нещо ново за мен.

-Моля Ви, това е най-малкото, което можем да направим! А и това е най-известното българско ястие! Ще се радваме да имаме добри отношения!Съжалявам, но трябва да тръгвам. Надявам се да се виждаме често. Чао!

Побързах да кажа и се обърнах готова да тръгна към спирката на автобуса за да изляза с Пламена, но се чу провикване зад мен.

-Чакай! Как се казваш?

Попита жената зад мен. Спрях и се обърнах.

-Казвам се Розалина!

Извиках, докато имах странното чувство, че ме наблюдават. Погледнах към вторият етаж на къщата им. На прозореца видях фигура и когато я погледнах се скри зад щорите. Леле побиха ме тръпки. Но в момента не му мислих толкова, защото бързах да отида на спирката. Не исках пак да вървя пеша.

След 15 минути

-Е?

-Какво ,,е"?

-Как мина със новите съседи?

-Ааа. Ами изглеждаха много мили хора. Азиатци са и...

Бях прекъсната от Пламена, която се обърна изненадано към мен.

-Чакай чакай чакай. Правилно ли чух? АЗИАТЦИ?

-Да. Защо? Аа сетих се. Падаше си по онези китайци.

-Колко пъти да ти казвам, че са КОРЕЙЦИ!

Даа. Най-добрата ми приятлка е луда по тези корейци. Май беше лоша идея да й казвам.