Побойничката

Глава 9

Събудих се от скърцане на обувки. Във физкултурният салон ли съм? Какво правя тук и как съм дошла? Спомням си само как... как смотльото ме беше п-прегърнал и после ми причерня. Само това. Бях легнала на пейка, а до мен стоеше той и ме гледаше. Щом видя, че съм будна ми се усмихна. Все едно гледах 5-годишно дете пред себе си. Реших да се изправя, за да мога да седна.

-Хей. Добре ли си? Защо припадна?-попита ме той загрижено. Да му кажа ли? Защо го интересува изобщо? Е, ще му кажа. Нищо не губя.

-Добре съм. Просто имам проблеми с кръвната захар.-щом казах това, той се замисли за момент. След това се обърна на другата страна и взе нещо. Обърна се и ми подаде шоколад. Защо? Защо се държи толкова мило с мен и ме кара да се чувствам странно? Явно се разболявам. Да, това е. Няма какво друго да е. Нали?

-Заповядай. Взех ти го да го изядеш щом се събудиш.- подаде ми го той и го взех плахо.

-Ъъм... мерси?- казах, докато отварях шоколада и се загледах във волейболният мач.

-Виж какво стегнато тяло има онзи с рижавата коса.- каза замечтано той, докато гледаше към тях. Аз изведнъж почнах да се давя с шоколада. Тогава се сетих за разговора на съученичките ми по-рано днес. Той наистина ли харесва момчета? Гей ли е? ЗАЩО СЕ ЧУВСТВАМ ТОЛКОВА ГАДНО!?

-Какво каза?

-Казах, че този рижавия има хубаво тяло.- аз потърсих с поглед въпросното момче. Загледах се в него. После пак се задавих. Той почна да ме тупа по гърба.

-Аз... отивам в час.- казах ставайки колкото се може по-бързо и тръгнах с бързи крачки към стаята. Чух стъпки зад мен. Защо продължава? Стигна до мен и ме хвана за ръката.

-Няма да ходиш никъде, докато не се отбиеш до лекарката.- каза заповеднически той. Защо ми се размекнаха коленете? Пак ли ще припадна? Или бях права, че се разболявам?

-Къде е кабинета й?- попита ме гледайки ме в очите.

-Е-ето там.- посочих вратата, която се намираше на 20 метра от нас. Той тръгна на там още държейки ме за ръката. Щом бяхме пред вратата той почука и изчакахме, докато не ни позволят да влезем.

-Влез!- чухме приглушен глас зад вратата. Той я отвори, но преди да влезе го дръпнах назад.

-Спокойно, мога и сама.- казах със нотка сърказъм в гласа си и тряснах вратата зад себе си.

-О, здравей Рози. Пак ли захарта.- каза мило жената пред мен.

Доктор Иванова беше миловидна жена на около 40 години, но беше доста младолика. Беше ниска и леко пухкава. Косата й бе винаги боядисана в тъмно оранжево и прилежно прибрана в стегнат кок.

-Как се чувстваш, миличка?- попита ме тя.

-Ела и седни тук.- посочи ми един стол. Седнах на него и я погледнах.

-Наистина съм добре Иванова.- казах аз сигурно.

-Изядох един шоколад и се чувствам по-добре.- тя въздъхна.

-Добре, няма да ти давам никакви хапчета, но трябва да се храниш добре и редовно. Днес като се прибереш си сготви варени картофи и ги посоли.

-Благодаря Ви, доктор Иванова!- казах й аз готова вече да излезна от кабинета, но се сетих нещо и се спрях.

-Ами... аз май се разболявам.- казах плахо аз.

-Разболяваш се? Защо мислиш така?- попита ме тя.

-Чувствам се странно. На моменти пулсът ми се ускорява, а стомахът ми се преобръща. Чувствам се сякаш съм много притеснена, но и не съм. Какво ми има? Да не е ебола!?-попитах я със сериозен и притеснен поглед, а тя едвам сдържаше смеха си.

-Явно наистина си болна, но за тази болест нямам лекарство. Не се притеснявай, не е ебола.

-Какво искате да кажете?

-Скоро сама ще разбереш. Сега отивай в час.- най-безсрамно ме изкара от кабинета и ми затвори вратата пред носа.

-Добре ли си? Нищо ти няма нали?- щом чух този глас, сърцето ми препусна удар.