Побойничката

Глава 10

През цялото време в училище днес смотльото не се отделяше от мен и повтаряше само ,,Добре ли си?" или ,,Да ти взема ли нещо?". Да, няма да отрека, че беше мило, но това ми идваше в повече. Не бях свикнала на някой освен близките ми да му пука за мен и се чувствах странно. Щом часовете свършиха се запътих към спирката си. Докато вървях осетих ръка на дясното си рамо. Реагирах бързо и ударих въпросният човек с лакът. Обърнах се и видях сгънатият на две Taehyung .

- Леле, съжалявам! Но не трябва да правиш това, особено на човек като мен!- казах леко раздразнено, клякайки до него. Прекарах ръката си през неговата и когато се опитах да го изправя той ми махна с ръка.

-Ще се изправя, спокойно.- каза измъчено все едно има разтройство. Тогава почнах да се смея, защото се сетих как бях дала шоколад за разтройство на госпожата си по английски език и карахме 3 свободни часа.

-Много ли ти е смешно?- каза той вече изправен, но все още държейки се за корема. Изкашлях се и след това го погледнах колкото се може по-сериозно.

-Както и да е... исках да те питам дали искаш да те закараме.- попита ме той. Чак сега забелязах спреният до нас черен джип, в който ни чакаше баща му на шофьорското място.

-Амии... добре.- значи, купи ми шоколад, спестих си 2 лева заради него. Нещо друго ще има ли? Качихме се в превозното средство и през целия път се чуваше тихо пуснатата музика идваща от радиото. Щом пристигнахме пред нас, излезнах от джипа и преди да затворя вратата им благодарих, че ме докараха. Бях посрещната от прегладнялото ми куче. Както винаги. Сипах му да яде, а след това взех три картофа, обелих ги, после ги сложих в тенджера да се сварят. Щом бяха готови ги изкарах  и ги сложих в чинийка. Посолих ги повече, както ми каза лекарката. След като се наядох отидох в стаята си за да почна да уча.

***

Бях готова след горе-долу 2 часа и когато слизах по стълбите за да изкарам Дюк навън чух, че някой звъни на външната врата. Излезнах и щом отворих вратата застинах на място. Пред мен стоеше съседа ми усмихнат до уши.

-Какво правиш тук?- попитах го аз.

-Здравей и на теб... Дойдох да те питам нещо.- каза той.

-Може ли да вляза?

-Да, заповядай.- пуснах го да мине покрай мен. Щом мина подуших хубавият му мъжки парфюм.

-Мерси.-веднага щом влезна беше посрещнат от скачащият върху него Дюк. Смотльото падна назаде и се стреснах, защото не се замислих, че може да го е страх от кучета или нещо такова, но щом минаха няколко секунди видях най-сладката гледка на света. Той беше на земята и се кикотеше, докато кучето ми беше върху него и го ближеше по лицето до припадък. След това се изправи държейки Дюк в ръцете си.

-Как се казва?- попита ме той като малко детенце, а домашният ми любимец не спря да му се радва.

-Казва се Дюк.-казах аз усмихвайки се.

-Дюк! Интересно име.-пусна го на земята и ме погледна.

-Искаш ли да седнем?- попитах го аз.

-Да може.- запътихме се към двора, защото на него има една пейка. Стигнахме до нея и седнахме.

-Искаше да ме питаш нещо.

-Да. Дойдох да те питам... дали ще може да ме разведеш из града.- каза засрамено той.

-Защо питаш мен? Има и други хора.- казах светкавично.

-Хайде дее! Познавам единствено теб тук, а и сме съседи!

-Офф... добре. Но защо?

-Искам да опозная града.