Побойничката

Глава 11

-Добре, само ме изчакай тук да се преоблека и отиваме. Какво да те правя...

Тъкмо станах и се запътих към входната врата на къщата и чух как се провиква зад мен.

-Защо да те чакам тук,като мога да дойда. И без това вече съм те виждал без блуза.- каза той.

Аз първоначално се спрях на едно място за да обмисля какво ми каза току-що. За първи път го виждам толкова самоуверен. Обърнах се бавно към него. Той стоеше насреща ми и ми се усмихваше невинно. Засмях се гръмогласно за няколко секунди, а после го погледнах сериозно.

-Какво каза?

-Казах, че съм те виждала без блуза. Не си ли спомняш? Тогава ще ти припомня. Когато имах клон в ръката нямаше с какво да ме превържеш, затова използва горнището на екипа си, а после като се събудих те видях и...

-Да да, разбрах! Стига толкова. Божее...

Обърнах се и влезнах вкъщи. Качих се в стаята си и отворих гардероба си. Реших да си облека дънки и блуза с ръкави до лактите. Вече бях готова и излезнах навън. Щом излезнах видях как смотльото седеше на тревата и говореше нещо на кучето. Явно го караше да седне, защото щом Дюк седна той се зарадва като го хвана и започна да го върти като бебе във въздуха. Когато видях тази гледка, ми се стори толкова сладък... даа, определено откачам.

-Готова съъм!- казах, но явно не ме беше забелязал преди това, защото щом проговорих той подскокна.

-Ох, стресна ме! Не прави повече така.- каза той, като си преправи гласа и се опита да звучи като бебе,но само се опита.

-Така ли? Хах. Както и да е. Остави кучето ми намира и да тръгваме.

-Добре.

Те се сбогуваха и го свали на земята. Излезнахме от вкъщи и преди да тръгнем на където и да е реших да го питам.

-Искаш ли да отидем с автобуса. А и тъкмо да свикнеш с него.

-Добре, няма проблем.

Тръгнахме към спирката и точно тогава дойде и автобуса. Качихме се в него и имаше само две свободни места. Едното беше с единична седалка,където седнах аз, а другото беше до Голямото Мамче. Смеех му се през цялото време защото съм сигурна, че в този момент му се е искало да няма нос. Щом слезнахме от автобуса той се подпря веднага на един уличен знак и започна да диша тежко.

-Що за... мъчение беше... това?- попита ме той.

-Хаха... това беше Голямото Мамче.

-Кой?

- Жената, до която седеше в автобуса. Така се нарича, защото мирише ужасно и е по...пухкава.