Be my lost girl

Един пират и защо не трябва да с вярва на русалки- част 1

Анабел се разбуди рано сутринта. Отново навън. Това беше прекалено, всъщност всичко случващо се напоследък беше прекалено.

Искаше да избяга от майка си, искаше малък Рай - място където щеше да се чувства щастлива и нямаше да ѝ се налага да убива или наранява никого, затова и беше сключила сделка с Румпелщилцкхен. Но трябваше да се досети за това какво щеше да последва от тази сделка.

Момичето се протегна в опит да разсее болката от схванатите мускули. От лежането на твърдата земя. Това се случваше за втори път. Тя въздъхна.

Вместо Рай - беше получила самия Ад. Вместо красота , която отговаряше на самата външност на принцесата, тя беше получила място където всичко е нагоре с краката. Място където никой няма да пожелае да остане за по малко от минута. Тя беше заточена, унижена няколко пъти и почти омърсена, а да не забравяме факта , че спеше навън подобно на някой домашен любимец.

Изведнъж случайната мисъл да се върне в Черния Замък на Аполония ѝ се струваше прекрасна идея. Но как щеше да се върне? За това нямаше никакъв отговор.

- Хей момиче, ставай ,имаш работа!- Анабел погледна мълчаливо момчето ,което си позволяваше да се държи по такъв надменен начин с нея. Това момче беше самия Феликс- без фамилия. Единственото, което тя знаеше за него, беше че е дясната ръка на Питър.

Русата му коса беше спусната около мръсното му лице. Връщаше се от патрул, това беше първото ,което Ана си помисли. Миризма на нещо убито атакува обонянието ѝ, мърша. Ето на какво миришеше Феликс- на нещо мъртво.
Подобна миризма се носеше от тъмниците на Черния Замък. Макар да беше малка ,когато беше слязла там, тя все още не можеше да забрави миризмата на смърт. Точно така и миришеше русокосото момче.

- Аз не съм ваша прислужница, а кралска особа! - Феликс се засмя, гледайки Ана надменно.

-Добре Ваше Величество. Ще перифразирам. Дигнете си изнежения кралски задник до подножието на водопада и се заемете с прането. Колкото по рано започнете, толкова по добре за Вас.

Анабел не беше доволна, никой не се беше държал толкова свободно с нея. това до някъде граничеше с глупост. Да не говорим, че ако не я отвличаха я караха да слугува, какво ли беше станало с онзи елф? Защо напоследък водите около острова бяха започнали да потъмняват? Защо се беше превърнала в ходеща мишена, това определено не искаше да й се случва...

Тя погледна кожата на ръцете си- вече не беше нежна, не ухаеше на пролетни цветя, а на пръст и море, бе загрубяла и потъмняла, косите й бяха загубили блясъка и мекотата си , вместо това бе бухнала и се късаше- това изгнаничество не й се отразяваше добре . 

Нито психически, нито физически... Ами варианта да се върне в Черния замък на Аполония? - не... определено положението й беше плачевно , но не чак толкова , за да се върне обратно , не че знаеше как така или иначе.

Тя взе дрехите си и внимателно започна да слиза по скалистия склон към леко развълнуваното море, щеше да поплува мъничко , преди да се опита да избяга от Пан- отново, но този път щеше да се постарае, да не бъде заловена от никого. Особено от някой елф. Самата мисъл я накара да изтръпне и това нямаше нищо общо със студената вода.

Вдишване ,загребване ,издишване и тласък напред. 

Трябваше да си признае, че ако го нямаше Пан и отвратителната му банда , мястото не бе толкова зле, с изключение на всички непознати които я преследваха, това тласна мислите й към различните раси - защо искаха война тук и защо всичко беше с главата нагоре, ако ставаше дума за Небивалата земя...

Момичето се сепна след като нещо мина много близо до нея, но вече бе толкова надълбоко , че вече дори не виждаше скалистия склон  където се намираше онзи лагер на Пан.. докосването се повтори и тя започна да се оглежда панически и след това нещо я дръпна силно надолу за крака.

Енергията породила се от страха й се разпространи подобно на ударна вълна, кожата й засия, а Острова реагира на това , като морето се разбунтува , а пясъка също засия и мрака около нея се разсея, само за да разкрие човека държащ я за глезена , който бързо я пусна.. не бе човек... а русалка, красиво момиче , което я гледаше слисано .

АНАБЕЛ- името й сякаш се разнасяше от всякъде , но въпреки , че наистина се опитваше да види от къде и кого я вика , по наложително бе да изплува- но не можеше , не можеше да помръдне и започна да потъва, ако някога се спасеше от този Ад , щеше да убие онова проклето джудже...

АНАБЕЛ!- ето отново...русалката пусна отровния таралеж ,след като я убоде и я хвана и завлече на някъде с нея, а принцесата загуби съзнание.