The ghost [Yoonmin]

11

Не можех повече. Трябваше да разчупя тишината.

- Ъъ...ще се махнеш ли от леглото ми? - Какво по дяволите? Това ли беше първото нещо, което трябваше да кажа?

- Твоето легло? До колкото помня, мисля че това е моето легло.., а сега е на приятеля ти умника. - момчето се доближи до мен още повече.

- К-какво правиш? - затаих дъх, когато лицето му беше на милиметри от моето.

Стиснах очи понеже помислих, че ще ме зашлеви или нещо от сорта, но след малко усетих как се върна на мястото си.

- Това е любимата ми книга. - Мин беше взел книгата с цитатите от нощното шкафче.

- Вече го каза. - той ме погледна объркано и побързах да уточня.

- Първата ни среща. Разглеждах книгата и ти каза това.

- Мм той даже помни! Браво хлапе, умен си!

- Това сърказъм ли трябва да е? - попитах несигурен дали ми се подиграва или наистина мисли, че съм умен.

- Разбирай го както искаш, хлапе. - каза като разтвори книгата.

Докато разлистваше страниците забелязах белезите по ръцете му, по краката му, по врата му.

- Какво ти се е случило? - О не! На глас ли го казах, мамка му!? Закрих устата си и му се извиних с поглед.

- За белезите ли говориш? - беше толкова спокоен. Наистина ли всичко беше наред? И сякаш прочел мислите ми той каза:

- Няма проблем, питай. Ако прескочиш границата ще те задуша.

- О!

- Шегувам се! До някъде...Хайде питай, преди да размисля!

- Ами...какво ти се е случило? - пръгърнах възглавницата и почаках да започне да говори.

- Не си спомням много добре, но..мисля, че някой ме гонеше.

-ретроспекция-
- Кой си ти!? - извиках, когато някакъв мъж извади оръжие и го насочи към мен.

- Баща ти е голям егоист, момче! Предпочете парите пред сина си. Ако стоиш мирно, ще те избавя от мъките ти.

Започнах да бягам из фирмата на баща ми. Трябваше да се досетя, че има нещо гнило, все пак във фирмата нямаше никой. Още една причина да мразя баща си - той предпочита да умра, от колкото да даде част от парите си.

- Остави ме! Баща ми няма да страда за мен, ако това мислиш!

- Хм...предпочитам да те убия!

Продължих да бягам. Нямаше на къде да отида и започнах да изкачвам стълбите. 3ти етаж...4ти...5ти.

- Няма да избягаш, ясно?

Докато бягах се обърнах назад да проверя дали онзи е зад мен.

- Идвам красавецо, не бой се!

- По дяволите!

Обърнах се напред и се разбих в прозореца. Той се разби на парчета и полетях надолу. Изкрещях. Очите ми се насълзиха. Това беше. Живях 22 години, бях видял поне малко от живота. Паднах на земята и усетих как костите ми се пречупват. Стъклата се забиваха в мен с такава сила, но не можех да изкрещя. Усещах кръвта в устата си. Не можех да дишам. Последно видях една жена да бяга към мен. После всичко изчезна.

-край на ретроспекцията-

- Господи..

Когат учиш испански и нямаш време да ъпдейтнеш.