Хейли е била толкова щастлива, че никога не си е представял, че може да й се случи нещо подобно. Тя е на 16, когато майка й умира в катастрофа. Най-близкият й човек вече го няма. Тя е съсипана. Перфектното семейство продължава да се руши, когато ба...
К сожалению, это изображение не соответствует нашим правилам. Чтобы продолжить публикацию, пожалуйста, удалите изображение или загрузите другое.
Вече повече от час не спирах да се ядосвам и плача едновременно. Видях баща ми да ме търси и да вика името ми. Но успях да се скрия и за радост не ме видя. Навън ставаше доста тъмно и това ми помогна да не ме забележи. Не знам къде щях да спя тази вечер, но нямаше да е в нас. И все пак не беше добре да седя близо до нас. Все щеше да се намери някой съсед, който да иска да разбере защо съм тук по това време и да се опита да ме върне при баща ми. Посмъртно нямаше да се върна там. Нека си седи с онази смотана червенокоска. Дори не беше блондинка. Дори не търсеше жена, която прилича на мама. Коса, очи. Нищо не беше същото като на мама. А уж тя беше идеалът му за красота. Реших да се разхождам по тъмните малки улички на Фримонт. Мама ме е родила във Финикс, Аризона, защото тогава с татко са живели там. И двамата са родом от там. Но малко след раждането ми са решили да заминат във Вашингтон, за да ми осигурят по-добър живот. И са решили, че Сиатъл е най-добрият град за живеене. Нищо, обаче не ме свързваше с този град. Беше прекалено шумен и населен. Исках нещо по-спокойно и самотно, като Джаксън, Мисисипи. Този град беше адски красив. Или Мемфис, Тенеси. В Америка имаше прекрасни градове и щати, но всички винаги обръщаха внимание най-вече на Ню Йорк, Вашингтон и Калифорния.
Вече ми се доспиваше и изобщо не знаех къде ще спя. На някаква пейка, като бездомна. Но по-добре бездомна от колкото да се прибера в нас, докато баща ми прави секс с новото си гадже. Чудя се дали още ме търсеше или се беше примирил, казвайки си, че със сигурност ще се прибера, защото няма да има къде да отида. И ако мисли това е прав. Не мога да отида при никого. Имам Изабела, но тя със сигурност щеше да му каже. И нямаше да рискувам. Времето през нощта не беше чак толкова студено. Все пак бяхме почти април, а не декември. Телефона ми все още беше в мен. Но имах едва 40%, които нямаше да ми стигнат за дълго. Имах вече осем пропуснати повиквания от татко в рамките на един час. Само толкова ли можеше? Последното звънене е било преди двадесет и осем минути, а предпоследното - тринадесет минути преди последното. Беше ясно, че вече се е отказал от мен. Легнах на пейката и затворих очите си.
