Обърканият стокхолмски синдром

Глава XVI: Прошка без молба

- Здравейте. Може ли да ме закарате до Фримонт, Фини Авеню 3619. Моля ви. - попитах един шофьор на такси, което видях случайно, защото в този район нямаше много. 

- Имаш ли пари, хлапе? - попита ме.

- Не. Баща ми ще плати. Той си е у дома. Сигурна съм. Моля ви, помогнете ми. - той ми направи знак да се кача и аз му благодарих.

          Исках просто да се прибера и да се отърва от мислите за Зак. Опитвах да се убедя, че това е кошмар, просто лош сън, но не беше. Знам, че не беше. Виждах шофьора как ме гледа в огледалото. Дъвчеше дъвка, а на мен ми се повдигаше от него. Беше гнусен, мазен чичка, но знам, че бяхме съвсем близо. Нямах телефон, нямах ключове, нямах карти, нито дори пари в кеш. Само се надявах баща ми да не е решил да спи в дома на гаджето си и да е вкъщи. Нямаше къде другаде да е по това време. Минаваше полунощ и ако всичко си е по обичайното, той вече щеше да заспи. Вече бяхме в нашия квартал. Познавах всяка сграда и всяко храстче в района. Видях и моята къща. Най-накрая. Слязох от таксито, а то паркира пред къщата. Затичах се към входната врата вече със сълзи на очите. Осъзнавах, че съм липсвала на татко ужасно много, но не знаех каква ще е реакцията му - дали ще се зарадва или ще ми се накара. Исках просто да го прегърна. Почнах да звъня на звънеца и да тропам по вратата като все едно ме преследва психопат, който иска да ме убие. 

      Вратата се отвори. Видях татко. Имам чувството, че беше много променен. Току що се бе събудил и едва гледаше, но щом погледа му срещна моя, лицето му грейна.

- Таксито, което ме докара е ей там. Нямах никакви пари. Може ли да му платиш? След това ще се приберем и ще ти обясня всичко. Обещавам. 

          Той не каза нищо. Нямаше думи. Явно и той мислеше, че сънува. Излезе от къщата, плати му и се върна обратно. Огледах дома си за пръв път от толкова много време. Сякаш беше цяла вечност, а не едва-две седмици. Съблякох якето си, сядайки на дивана в хола и го оставих до мен. Това беше якето на Зак. Не знам защо бях взела него. Дори не го осъзнавах до този момент. Миришеше на него. Неговият парфюм. Мамка му. Мразя го. Не искам нищо повече да ми напомня за него. Сълзите ми потекоха като Ниагара и хвърлих якето на земята. Чух баща ми как затваря и заключва входната врата. Побързах да изтрия сълзите си, а той влезе в хола с бавни стъпки.