Глава V: Мислите на Зак

354 18 1
                                    

        Отворих очите си

Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.

        Отворих очите си. Бях на земята в локва от водка, вероятно и... кръв. Докоснах главата си с ръка. Имаше много кръв. Бях бесен, но нямах сили да стана. Погледът ми беше замъглен, размазан и не виждах нищо около мен, освен образът на Хейли, която можех да разпозная навсякъде. Тя беше по нощница, боса и плачеше.

- Какво си ми сторила, дявол да те вземе, кучко? - мразех я.

- Какво трябваше да направя, Зак? Да те оставя да ме надвиеш? Да ме направиш наркозависима? Бъди благодарен, че не съм извикала полицията и не съм ти разбила ключалката. Така си повече от час. 

- Ако това те плаши толкова, защо пушиш хаш? - попитах я засмян.

- Какво? - извика тя. - Това е трева? Изобщо нямам усещане за това. - тя беше в шок.

- Да, защото вече те е завладяло. И не е трева. Хашиш е. Разлика има, но нямам време за това сега. 

- Това обяснява гладът ми и фактът, че съм по-спокойна от необходимото, нали? 

- Точно така, момиче. - успях да стана и се приближих до нея. 

          Тя остави цигарата на масата, стана и намокри една кърпа, с която почисти кръвта от главата ми. Болеше. Но не казах нищо. Усетих чувство за вина у нея. Все пак малкото момиченце беше разбрало, че не е добре да прави такива номера на батко си. Гледах я и мислех. За нея. За сделката. Трябваше да се видя с Джаред и Алън, без малката кучка и да им обясня какво се случва. Нямам много време. Само три седмици. И после какво? Ако кучката още ми правеше проблеми, щях да съм мъртъв до двадесет дни. Казах й, че излизам, докато тя се опитваше да избърше кръвта от главата ми, мислейки че ще й се размине. Но веднага щом се прибера, ще й се стъжни животът. Заключих я и взех всички възможни средства за комуникация. Нямаше да й позволя да се измъкне от мен. 

Обърканият стокхолмски синдромOnde histórias criam vida. Descubra agora