Хейли е била толкова щастлива, че никога не си е представял, че може да й се случи нещо подобно. Тя е на 16, когато майка й умира в катастрофа. Най-близкият й човек вече го няма. Тя е съсипана. Перфектното семейство продължава да се руши, когато ба...
К сожалению, это изображение не соответствует нашим правилам. Чтобы продолжить публикацию, пожалуйста, удалите изображение или загрузите другое.
Момчетата пребиха двама полицаи. Зак ги накара. Сега какво ще става? Те ще се върнат и ще искат да го арестуват. Не мога да го позволя. Знам, че на него почти не му пука за мен, но аз не мога да оставя да го хванат и вероятно да го тикнат в ареста. Трябваше да измислим някакъв план. Зак ме остави в апартамента и ме накара да стоя там, докато той не се оправи с проблема. Притеснявах се супер много. Нямаше го вече час, два, три... Накрая заспах, защото не можех да чакам повече, а и времето така щеше да мине по-бързо. Изобщо не усетих как мина времето до почти обяд, когато се събудих и умирах глад. Почнах да ровя в хладилника и в шкафовете. Имаше храна, но нищо не ми се ядеше. Не и без Зак. Дали беше добре? Ами ако нещо му се случваше в момента и аз нямаше как да му помогна? Защо ме държеше заключена? Не исках да избягам, не исках да го предам, не исках... Исках само да съм до него. Но той не ме разбираше. Когато той се прибра, аз вече се бях разсънила.
- Какво стана? - извиках нетърпелива да разбера. - Моля те, кажи ми. Почти не съм спала от притеснение.
- От това се опасявах. Притеснението ти. Хейли. - той въздъхна тежко. - Без да си спокойна, няма как да ти се получи нищо. Не и в тази среда. Сега се успокой и ме слушай. Момчетата са заподозрени, защото камерите са показали, че са били в района двадесет минути преди това. За радост, камерата на отсрещната сграда не е работила и не се вижда нападението нито обиска и не знаят, че са търсили мен. Разпитващите ме видяха, но нищо. Умрях от притеснение, вярвай ми. Препотих се десет пъти минимум. Но външно изглеждах спокойно. И ако външно не изглеждаш спокойно, за тях автоматично ставаш виновен. Разбираш ли? - тя кимна, но не бях сигурен, че ме разбира както ми се искаше. - Никой не може да докаже вината ни, поне за сега. А аз не съм забъркан.
- Добре. Аз.. надявам се всичко да е наред. Няма да го преживея, ако... - не исках да го казвам.
