Unprectable/Непредсказуема

_____11та глава____

На следващия ден се събудих много късно, към 16:30. Станах измих се и слязах да направя нещо за ядене. Реших да направя тостери . След малко усетих ръце на кръста си.
  - Добро утро скъпа.
  - Добро утро скъпи. Как спа?
  - Много добре.- каза и разтри слепоочията си
  - Какво ти има? Мухмурлук ли имаш?
  - Мда.
  - Ще ти донесе хапче.-отидох в банята и от аптечката извадих хапче за глава. Върнах се в кухнята и му го дадох.
  - Благодаря любов.
  - Няма защо.
  - Приготви ли си багажа за утре?
  - Още не. После ще го оправя.
  - Ок. Как е бебето ми?
  - Гладно.-казах и се засмяхме
Телефона ми звънна. Беше скрит номер.
  - Ало.- вдигнах и го пуснах на високоговорител, а Кийрън ме погледна объркано.
  - Аз идвам. Ще се отмъстя за него. За дето го убихте.
  - Какво, за какво става на въпрос?
  - Идвам и ще те съсипя до основи. Теб и цялото ви семейство. Аз идвам, Емелийс!- каза и затвори. Аз се разплаках.
  - Недей да плачеш. Моля те. Ще измислм нещо, за да ви спася!
  - Нямаме време. Кийрън страх ме е. Ако бебето пострада. Няма да си го простя.
  - Няма да го позволя. Ще се обадя на всичките ни хора, за да дойдат тук.
  - Добре.
След 30мин. отпред спря кола. От нея слезе Виктор. Аз веднага излязох и се затичах към него. Гушнах го и продължих да плача.
  - Ем, спокойно всичко ще е наред.
  - Дано.
Тръгнахме да влизаме, но чухме изтрел, а след това усетих ужасна болка в корема. Паднах на колене. Около мен имаше кръв. Кийрън се затича към мен, вдигна ме на ръце и ме вкара в колата. Той нещо ми говореше. Но не чувах нищо, само усещах болката и страха. Не знам след колко време пристигнахме, но бяхме в болницата. Сложиха ме на носилка и ме вкара в някаква стая. После ми забиха инжекция в ръката и заспах.
   

             Г.Н.К
  Не мога да повярвам. Защо? Защо по дяволите?! Ако нещо им се случи, ще намеря човека който им го причини и ще го измъчвам. Страх ме. Ако ги загубя. Най-важните неща в живота ми. Не знам какво ще правя.

Три шибани часа и няма никаква новина. Нищо! Майка ми и нейните родители бяха тук. Майките ни седяха облегнати една на друга и не даваха признак на живот. Бледи, не говорят, не мърдат. Баща ѝ също.

Мина още един час и още нищо!  Един доктор излезе и аз веднага станах.
  - Какво става?
  - Съжалявам.
  - По дяволите, за какво съжаляваш! Какво стана?!
  - Загубихме плода, направихме всичко възможно, но го зягубихме. Но жената е здрава и всеки момент трябва да се събуди.