What's Life?

Видях Те

Видях те. Видях маската която носиш. Позволих си да надникна. Не видях много, но достатъчно. Влюбих се. Исках да видя още.

Видях тъга. Тъга заради различие. Тъга заради самота. Разбирах тази тъга. До болка. Още я разбирам. Та нали тук сме еднакви.

Видях страх. Страх да напуснеш прикритието. Страх да пуснеш някой. Но видях и друго. Страхът ти беше оправдан.

Видях как идват. Идваха и рушаха. Или взимаха каквото могат. После си отиваха. И ти се изгуби. В собствената си кула. Не те виня. Иначе ще рухнеш.

Но те видях. Видях как си се затворил. И не излизаш. И не пускаш никой. Защото я видя. Разрухата. Видя я и я усети. Прекалено силно. Толкова че да се затвориш. За да не те рушат повече.

Видях как си се изгубил. Трудно беше. Все пак изгубените изчезват. И ти беше почти изчезнал. Но аз дойдох до теб. Или поне опитах.

Видях болката зад каменното лице. И видях студа. И разбрах. Това става с разрушеното. Но нищо. Помислих за теб. После за мен. Аз бях счупена. Но се събирах и сама. Бавно но славно. Но исках и теб да събера. Реших, че си заслужава.

Видях те и започнах да искам. Исках да махна студа. Исках да те построя наново. Исках да те подпаля. Исках да те изкарам от кулата. Да те накарам да чувстваш отново. И започнах. Приближавах се бавно. Без да напирам.

И тогава видях. И не разбирах. Ти избухваше. Въпреки студа. И ставаше бързо. Без предупреждение. Разбиваше всичко. И после пак изстиваше.

Видях обаче и доброто. Да, избухваше. Даже опустошаваше. Но разбрах. За взрив трябва искра. И реших. Ще я накарам да гори. Но не за опустошение. Ами за топлина.

И видях. Времето летеше. А аз опитвах. Постоянно. Поправях срутеното. Чупех леда. Давах топлина. Показвах света през прозорците на кулата.

Виждах го обаче. Не винаги успявах. Но опитвах. Отново и отново. И чаках. Чаках да се покажеш. Да. Трудно беше. Понякога се отдръпвах. После се връщах. Или ти идваше. Но не забравях. Никога.

И те виждах. Понякога в сън. Понякога просто изскачаше в мислите ми. Но знам. Понякога не ти беше до мен. Но няма проблем. Нали пак се събирахме.

Видях прозрение веднъж. И реших този път да остана. Поне докато трябва. И го направих. И ти излезе. Бавно. Но не бързах. И бях с теб. И ти се радвах.

Видях го. Ти намери щастие. Не бях аз. Но пак се радвах. Радвах се че излезе от кулата. И видя светлина. Каквато и да беше тя. Намери и болка. Но бях с теб. И се надявах. Надявах се да не се заключваш никога отново.

Видях и болка. Но не беше твоя. Моя беше. Аз горях. Горях за теб. А ти за друга. И болеше. Но реших. Ще чакам. Ще те слушам. И ще поема болката. И ще споделям мечтите. Твоите мечти.

И видях. Ти изгоря. Не за света. За нея. Но пак беше щастлив. Поне така виждах. И започнах да споделям. И ти споделяше. Мечти. Страхове. Болка. Сълзи. Всичко.

И изведнъж и ти видя. Видя че те разбирах. Видя че те утешавах. Видя че те разсмивах. Видя че бях със теб. Видя ме. И пламна. Пламна за мен.

И аз видях щастие. И аз се измъкнах от сивотата. Но за малко. Не за друго. Ами заради различие. И страх. И се счупих. Счупих се отново. И плаках. И ридах. И ти говорех.

После я видях. Болката. Не. Бездната. За малко да падна. Но се съвзех. И се събрах. Но ми трябваше време. Малко. Но без теб. И те оставих. После пак се върнах. За да те видя пак в кулата. Заключен. Сам. Изплаших се. Намразих се.

И прозрях. Бях се заслепила. Не от друго. А от огъня. Не твоя. Моя. Не виждах новите ти белези. От "онези хора". И от самия теб. И от това ме заболя. Но и друго проумях. Вече знаеш какво е. И вън. И вътре. И решението е твое. Риск или не. Както искаш. Аз ще бъда там.

И какво се случи?

Видях те. Пламнах. И горях. Разпадах се. И се събирах. Отново и отново. Идвах. Тръгвах си. Отново и отново. И изведнъж осъзнах. Докато търсех теб изгубих себе си. Май ще изгубя и теб. Сега кого да търся?