What's Life?

Кръг

За пореден път страдам. Но няма да ти кажа. Отново. Защо ли?

Защото за пореден път седя сама и мисля. За нас. Или иначе казано за това което никога не е било. Или за това което исках да бъде...или искам. И аз не знам.

За пореден път мисля и за това което става с нас. Не е ли странно? Въртим се в кръг. Кръг от който никой от нас не може да избяга. А и май не искаме. Не знам. Мен ме изтощава. Искам да го спра. Но не мога. А ти? Така и не те питах. Така и не повдигнах въпроса. Беше ме страх. От отговора. И от реакцията. И пак няма да те питам.

Защото за пореден път си мислех как чрез моята болка ще нараня теб. Защото мен ме болеше когато теб те болеше. Защото веднъж ми се извини, че ме нараняваш. Но няма проблем. Аз реших така. Реших да вляза в този кръг. Не знаех че ще е такъв. Но когато разбрах какъв е той, избрах да не излизам.

За пореден път си мисля как ти се ядосвам. И ти се карам. За това което правиш. За начина по който ме нараняваш. Но няма да ти крещя. Няма да плача пред теб. Ще ти се ядосам. Но няма да ти позволя да разбереш. Яростта обаче не е проблема. А ямата която тя оставя в мен. Ямата която ти оставяш в мен.

И за пореден път го обмислям. Дали да те потърся пак или да те оставя да вървиш напред. Но да вървиш без мен ме плаши. Да не знам дали си добре. Да не знам дали имаш нужда да ти върна вярата. Да ти вдъхна кураж. Да те изслушам когато те боли. И да се опитам да излекувам раната.

За пореден път мечтая как ще спре. Как ти ще дойдеш и няма ме пускаш да си ходя. Как никой от нас няма да се отдалечава бавно от другия. Как няма да се налага да заздравяваме отношенията защото не са били отслабени.

За пореден път обаче разбирам, че теб те няма. Не ме търсиш. А искам да ме търсиш. Отчаяно искам да ме търсиш. Отчаяно искам контакт с теб. Но ти няма да се сетиш. Поне не още. Защото не усещаш липсата. Не усащаш тази липса която и аз. И това ме наранява.

А за пореден път се лъжа, че просто си зает. И за това не ме търсиш. И знам, че не е така. Но пак се лъжа. Не знам защо. Може би боли по-малко.

И после за пореден път осъзнавам, че ако единия потърси другия, то това ще бъда аз. Аз ще търся теб. И в повечето случаи май е така. Или си въобразявам? Не знам. Но знам едно. Това не е за първи път. Нито за последен.

Защото за пореден път ще те чакам. За пореден път ще те потърся. Ще търся близост. За пореден път ще я получа. И после за пореден път ще се разпадне. И после пак ще чакам. И ще те приема с отворени обятия.

Защото за пореден път ми липсваш. Липсваш ми когато те няма. Липсваш ми когато носиш маската на щастие. Липсваш ми когато говориш все едно идваш от много далеч. Липсваш ми когато погледнеш с онзи далечен поглед. А кое ми липсва ли? Липсва ми когато ми споделяш мечти. Липсва ми когато ми споделяш и болка. Липсва ми онзи любопитен поглед който ми отправяш. Липсва ми как ме прегръщаш все едно можеш да оправиш счупеното. Както и онази прегръдка която е сякаш да ме пази от света.

Но се въртим в кръг. Който се повтаря. Отново и отново. Но ние си го създадохме. И само ние можем да го разрушим. По един или друг начин. Но усещам. Че разрушим ли кръга. Ще разрушим и себе си. Поне аз така мисля. И за това седя в него. Макар че ме задушава. Но знаеш ли какво? И така ми харесва. Харесвам този кръг. И ще седя в него. Ако ти харесва. Ще липсваш но ще свиквам. После ще отвиквам. И така. Само и само да съм с теб.

За пореден път се въртя в този кръг. И пак ще се въртя. Само да съм с теб.