Just random stories

Златната клетка

Тя седи. Там в тъмната стая, потънала в мисли. С празен поглед, очи пълни със сълзи, устни бледи, лице изпито, коса черна като катран. Седи и мисли препускат през главата и. Мисли за своята златна клетка. За спомените изпълващи я и за хората с чиято помощ изгради я.
Още от малка тя без крила остана. Още от малка в клетка расла, но чак сега тя вижда своите решетки, усеща натиска на заключената врата. Чак сега усеща самотата и студа на празната клетка. Подтискана от окови изградени от предателства, лъжи, любов.
Сега седи с натежали от мъка гърди, задушаваща се от вече тясната и клетка и оковите държещи я здраво стъпила на земята.
Главата и пълна е с мисли и желание за живот далеч от тази клетка, далеч от тези окови, далеч ит хората, които държат я окована. Не. Тя не бяга от миналото. Тя вече не бяга ит своите сенки. Сега те са част от нея и тя се научи да живее в мир с тях. За жалост радостта и от попедата няма да бъде видяна от никой.
Тук не клетката я спира, я начина и на виждане. Всички тези години в които тя е била ограничавана, "пазена", изолирана, са я превърнали в срамежливото излолирано момиче страхуващо се от света.
Край...
Вече е време тя да стане и да счупи оковите си. Време е да си вземе отнетата и свобода. Тя вече не е свилото се в ъгъла момиче. Погледът и е изпълнен с ярост, устните и червени, лицето и по красиво от всякога. Сълзи вече няма. Бронята и срещу света е вече готова. Повече няма да позволи да бъде мачлана и повалена от мисли за миналото. Тя се възроди от пепелта като феникс и с огъня си ще изпепели всеки, който се опита да я сломи или нарани.
Повече няма да крие чудовището в нея. Тя вече не е жертвата, която беше. Сега тя е чудовището, което ще накара светът да се превърне в пепел, унищожавайки веднъж и завинаги своята клетка.