Just random stories

Луната и самодивата - 1 част

Луната беше единственият и приятел. Нейн спътник, нейна любов.
Всяка вечер, той пращаше своята любовна песен по звездите, а тя танцуваше за него около дървото на голата поляна. Всяка вечер тя поставяше в основата на дървото нов букет с цветя. Това беше нейния дар за него. С този дар, тя му даваше възможността, да види красотата и да усети мириса на природата.
Всяка нощ, тя обличаше своята бяла рокля, и танцуваше. Танцуваше за него, за да може да види красотата на света, и чрез танца си да разкаже тяхната история, да му разкаже за деня си и да му покаже любовта и към него.
С надежда, че някой ден той ще слезе при нея, ще я прегърне, нежно ще сложи ръцете си на кръста и, ще я вдигне, и страстно ще я целуне, прошепвайки в ухото и че я обича.
Но уви не им било писано......
В нощта в която Луната греела най-силно, предоставяйки и възможността да усети присъствието му. Нея вече я нямало.
На мястото на дървото имало пепел, а цветята били заместени от вече изгорения и труп. Сигурно се чудите как е станало.
Докато береше поредния букет за своя любим, в гората тя беше нападната от двама ловци. Те разкъсаха роклята и оставяйки на показ нейните перфектно оформени гърди и стегнато тяло.
Извадиха по един нож, с които прокараха плитки разрези от двете страни на врата до бедрата и. Единия сложи ръцете си на гърдите и хапейки ги грубо. Докато другия върза ръцете и с колана си, захвърляйки панталоните си, навлизайки рязко в нея, карайки я да вика дори още по силно.
- Моля ви оставете ме! - плачеше тя.
- Салдкишче, това е само началото- казаха в един глас, свинеподобните ловци.
- Любими, моля те ела, моля те спаси ме- крещеше, но отговор така и не последва.
След часове мъчения, те няй после приключиха, оставяйки безжизненото и тяло, във вече покритата с кръв рокля и земя.
Изведнъж от небето се спусна огромна фигура се стовари пред тях. С очи червени като огън и пълни с тъга и омраза, коса тъмна като нощта, крила огромни и ципести като на прилеп, рога големи и внушителни.
-Кой си ти?- попитаха ловците.
- Аз съм най големия ви кошмар.-отговори злобно той.
И с един удар на своя камшик той ги посече на парчета, обричайки душите им на вечни мъки.
Взе тялото на своята любима, изми го от кръвта в реката, облече и чисто бяла рокля и я положи в основата на дървото. После както традицията повелява, я запали, освобождавайки духа и от всички спомени за живота и на земята.
Сега тя е част от колонията на Слънцето, щастлива, с крила бели като сняг, усмивка голяма, очи все така искрящи и пълни с любов. А той все така продължаваше да грее в нощното небе. Грееше за нея. И колкото и да го болеше, че никога повече нямаше да види нейните прекрасни кафеви очи, усмивката която осветяваше дори и най-тъмните части от него, танците и, с които го даряваше всяка нощ и прекрасния букет който му оставяше под вече изпепеленото дърво. Но въпреки цялата тази тъга и безпомощност, в него все още имаше капка надежда, че някой ден, той отново ще я зърне, надежда, че те отново ще са заедно.