Като че ли потънал в мисли, не усетих кога вече бях стигнал до въпросното място, където баща ми ме беше извикал. Него обаче никъде го нямаше. Оглеждах се, търсих го и му звънях над пет пъти, но той не вдигаше. Чаках, чаках , но по едно време просто тръгнах към вкъщи.
Там беше майка ми. Скромна непритенциозна женица. Беше ми много жал за нея. Милата -отрудена и изморена се грижеше за всичко в къщата. Готвеше, подреждаше, чистеше... всичко, за което се сетите.
Жалко беше и това, че на толкова честен и възпитан човек като нея се беше паднал такъв идиот като баща ми.
Има множество случки от детството ми, където ясно си спомням как той я бие и тормози, докато в същото време ѝ изневеряваше непрекъснато и се напиваше ежедневно.
Тя беше толкова силна жена, преминала през толкова много, но въпреки това -съхранила себе си.
Дойде време за обяд.
Седнахме на масата и всичко вървеше добре, докато баща ми не се върна от там, където беше ходил.
- Я, виж ти. Хапваме си, а?!- каза той с лека, гнусна усмивка, която не можех да понасям.
Аз си замълчах, пращайки му най-студения си поглед и продължих да се храня, но всякаш вече нещо ми нагарчаше.
Ненависта в очите на майка ми можеше да се забележи от километри, но и тя си замълча, въпреки че видимо се издразни. Както винаги стана от масата при което сипа и на татко.
Отново изрази претенциите си относно храната, умаловажавайки труда ѝ. Той тръшна на пода чинията си и зашлеви майка ми, при което просто не издържах.
-Какво си мислиш, че правиш, бе?! Кретен такъв!-навърлих се, при което той започна да отвръща, а майка ми се опитваше да ни разтърве.
Един по-силен негов удар обаче ме накара да изгубя равновесие и ме приземи на земята. Едва се изправих и отидох до стаята си. Облегнат се на вратата и изхлузвайки се по нея седнах. В този момент усещах болка. Може би по-силно ме болеше не от физическия удар, който ми бе нанесен, а от наказанието, което изпитваше нервите ми всеки ден и се бе превърнало в ежедневие.
