На другата сутрин..
*Чук!Чук!
-Добро утро,Кристи! Време е за ставане!-едвам чух в просъница.
-Какво!? Да не би да трябва да ходя на училище и през лятото?!
-Не, разбира се!Забрави ли за пикника днес?-попита татко, така все едно имах да мисля само за това.
-Оу, вярно. Но, не е ли твърде рано?
На лицето му беше изписано, че просто вече трябва да ставам и след последния ми въпрос настана тишина, която ми подсказа това. Продължи за няколко секунди, след което татко излезе.
Набързо се оправих. Не се гласих много, защото все пак отивахме на пикник в гората. Облякох си някаква стара тениска, цялата в петна и широк, но удобен анцунг.
Слязох на долния етаж и там ме чакаха родителите ми, които се бяха спретнали отдавна и бяха в очакване да тръгнем. Сториха ми се много вълдушевени, като че ли нямаха търпение да се видим с тези- Мендес.
Натоварихме колата и тръгнахме. Въздухът беше изпълнен с някаква тежест. Нещо не беше наред. Помислих си, че може би е от вчерашния ми сън, който всячески се опитвах да забравя. Може би трябваше да се обадя на най-добрата ми приятелка - Ния. Отдавна не се бяхме чували и ми беше наистина много мъчно за нея. Секунди след прелитането на тези мисли през главата ми, телефонът ми звънна.
-Ало, Кристи! Здравей! Как си? Какво правиш? Не се сещаш да ми се обадиш и аз реших да го направя вместо теб.- беше Ния, все едно ми беше прочела мислите.
Говорихме си през цялото време докато пътувахме.
Не знам дали вече започвах да си въобразявам, но и тя ми звучеше подозрително. Тонът на гласа ѝ, начина ѝ на изказване.. тя не се държеше така. Какво забога им ставаше на всички. След като пристигнахме до дестинацията си, се сбогувахме по телефона и се чу нечий чужд, мъжки глас, който все едно "наставляваше думите ѝ". Всичко беше толкова странно... Имах нужда просто да си отдъхна си и мислих, че пикника ще ми помогне, но всъщност нямаше да бъде така.
