4 o'clock

2

Ето те. Вървиш пред мен. Прибираш се вкъщи вероятно. Нямам представа. Но знам накъде ще завиеш. Винаги вървим в една посока, но после ти завиваш наляво, а аз продължавам направо. Не те заговарях преди, когато вървяхме в една посока. Но днес ще е различно. Искам да чуя гласа ти отново. Дори за кратко.

Защо винаги вървиш сама? Тези улици не са безопасни. Особено когато се прибираш толкова късно в някои от дните. Някои твои часове продължават до по-късно. Зимата е тъмно докато се прибираш. Често си намирам работа, докато ти си готова, за да се прибирам с теб. Не с теб. Зад теб. Но те виждам, нали? Поне ще се уверя, че си добре.

Не е зима, но въпреки това не е досатъчно светло навън, за да си сама. Ти не знаеш какви хора се разкарват по тези улици.
Забързвам крачка, за да те настигна. Не ми отнема време, понеже не пазя толкова голяма дистанция.

Вървя до теб и ти само леко ме поглеждаш.

- Баща ти крадец ли е?

Ти спираш и ме поглеждаш още по-объркано от преди.

- Не? – думите напускат устните ти толкова красиво.

- Защото някой е откраднал звездите и ги поставил в твоите очи – усмихвам се, но ти не го правиш.

Повдигаш въпросително вежди, а очите ти наистина блестят и гледат в моите. Моля се да не ги отместиш, защото така ми харесва. Харесва ми да се взират в моите.  Но това не продължава дълго, колкото и да ми се иска.

Ти въздъхваш, завърташ се на петите си и вече се отдалечаваш от мен. Сега аз оставам объркан. И без теб. А без теб се чувствам сам. Притежаваш някаква енергия, която изобщо не разбирам. Правиш нещо с мен без да правиш нищо всъщност. Криеш се в себе си, а аз искам да те намеря толкова отчаяно. Искам да знам.

Не знам какво е това, което се случва с мен, когато си наоколо, но не мога да се отърва от странното усещане. Продъжава вече няколко седмици, не мога да го прогоня от себе си.

Толкова е интересно и заинтригуващо да бъда около теб. Не те познавам и това ме кара да искам да те опозная. Знам, че трябва. Не мога иначе.