4 o'clock

11

Вероятно съм луд. По теб най-вече. Защото е толкова трудно да те изкарам от главата си.

Работя върху портфолиото си за университета. И рисувам теб на всеки лист. Нищо друго не се появява пред лицето ми. А ми трябва нещо различно. Въздъхвам и прибирам и поредната рисунка в папката си.

И тогава чувам тропане по вратата на апартамента. Сам съм и не очаквам никого. Вече е след полунощ.

Отварям и ченето ми почти пада, когато виждам теб. Но нямам време да се учудвам в момента, защото единственото, което виждам, са сълзите и раните ти.

- Аз.. нямах къде да отида – прошепваш тихо и чоплиш пръстите си.

Отмествам се от вратата и ти правя път да влезеш. Ти правиш няколко малки крачки без да ме поглеждаш.

Завеждам те в моята стая и ти се настаняваш на самия ръб на леглото. Бършеш сълзите си в ръкава си.

Излизам от стаята и се връщам след малко с аптечка в ръка. Сядам до теб и протягам ръката си, за да ми подадеш твоята. Гледаш ме с колебание, но накрая ме оставяш да почистя раните ти. Толкова ми е мъчно да гледам как всеки път, когато те докосна, лицето ти се гърчи от болка. Премествам се на лицето ти след малко. Опитвам се да не се приближавам твърде много, понеже мозъкът ми го намира за трудно да функционира. Сърцето ми поема контрола. Докосвам устната ти с памучето, а ти сбърчваш вежди. Но не помръдваш и ме оставяш да довърша.

- Мисля, че сега вече заслужавам да ми обясниш какво става – казвам накрая, докато прибирам нещата обратно в аптечката.

Ти ме гледаш дълго време.

- Баща ми. Негово е кафенето.

- Защо не се обадиш в полицията?

- Защото.. ми е баща – говориш тихо и гледаш някъде в пръстите си отново. – Няма значение.

- Напротив. Има. Това не е нормално, не разбираш ли? – питам и се надявам да проумееш, че това не е правилно.

- Нямам избор. Както и да е, аз ще тръгвам. Беше глупаво да идвам тук.

Изправяш се от леглото, но аз хващам ръката ти бързо.

- Не. Няма да се прибираш на онова място. Остани тук.

- Н-но..

Вадя от гардероба една от моите тениски, която със сигурност е с поне три размера над твоя. Подавам ти я и след това приготвям леглото в стаята ми, където ще спиш тази вечер.

- Аз ще спя на дивана. Преоблечи се и спи спокойно – казвам за последно и излизам от стаята си, без да ти давам възможност да ми откажеш.