4 o'clock

8

Носиш ми кафе и оставяш сметката отстрани до чинийката. След това си тръгваш и повече не се връщаш.

Оставям парите за кафето като добавям и голям бакшиш. Защипвам парите под чинийката, ставам и си тръгвам. Поглеждам да те видя за последен път, но теб те няма.

През уикенда не мога да те видя. Чакам те в кафенето и пред него, но теб те няма. Завъртам се там по цял ден, но не идваш. Къде си, по дяволите?

В понеделник просто бързам за училище с надеждата да те засека по коридорите. И когато наистина виждам силуета ти в тълпата, усмивката се разпростира по лицето ми и тръгвам към теб. Ти отмяташ дългата си коса, вързана на опашка, от очите си докато ровиш в шкафчето си. Търсиш си нещо. Нещо твое си.

Заставам зад теб и подпирам едната си ръка от дясната ти страна на шкафчето. Ти проследяваш ръката ми с поглед, докато накрая се завърташ към мен. Нямаш особено място да помръднеш, понеже се старая да не ти позволявам да избягаш.

- Изглеждаш изморена – сбърчвам вежди и ти въздъхваш.

- Така ли? Защо? – казваш сякаш репликите са репетирани и не ме поглеждаш в очите.

- От няколко седмици постоянно обикаляш в мислите ми.

Завърташ се с гръб към мен само за да затвориш шкафчето си. След което се измъкваш от противоположната страна на ръката ми и сега трябва да се завъртя, за да те погледна.

- Ти изглеждаш отпочинал. Не съм те срещала в моите мисли – повдигаш рамене все едно не ти пука.

- Ауч – слагам ръка на сърцето си и цупя устни.

Ти въртиш очи на актьорските ми умения. Успявам да огледам перфектното ти лице за няколко секунди преди да се завъртиш и да си тръгнеш от мен. Забелязвам малката рана на долната ти устна, но ти се обръщаш да си ходиш. Хващам ръката ти и те спирам. Какво се е случило?

- Какво е това на устната ти? – питам сериозно и ти ме гледаш продължително време с големите си очи.

Чак след малко изместваш поглед и рязко отдръпваш ръката си от моята.

- Не е твоя работа – отговаряш и бързо се отдалечаваш от погледа ми за пореден път.