4 o'clock

3

Минават два дни от последния ни разговор. Ако така може да се нарече. Два дни откакто не съм те виждал на твоето място в училищната стая. Няма те и аз не знам къде си. Не дойдеш ли и днес, ще те потърся. Страхувам се да не би да не идваш заради мен. Не те изплаших, нали?

Едва ли би се отказала от класа по изкуство заради мен. Но не те засичам и по коридорите. Искам да те видя и никой друг няма значение.

Когато влизам в кафенето на училището на следващия ден, те виждам. Там си. С таблата храна пред себе си. В някои дни си взимаш от ориза, в други – не. И когато се постарах да разбера защо, се досетих, че ориза е различен в различните дни. Не си взимаш от този с морковите, нали? Не обичаш моркови. И винаги пиеш вода. По една или две чашки.

Но никой не сяда до теб. Никой не се храни с теб. Понякога се настаняват на твоята маса, но не са твои приятели. Сядат просто защото няма място никъде другаде. Не си говорят с теб. Защо никой не те заговаря? Защо, когато си толкова интересна?

Тетрадката ти стои на масичката до теб. Наистина не я оставяш без надзор. Пишеш ли? Или рисуваш? Искам да проникна в съзнанието ти и да разбера всичко за теб. Искам да знам любимия ти цвят, любимото ти животно и кои са трите ти желания. Имам чувството, че отговорите ти няма да са обикновени.

Оставям приятелите си и тръгвам към теб. Нямам търпение да чуя гласа ти и да видя как въртиш очи на това, което ми предстои да кажа. Настанявам се срещу теб с таблата храна и чакам да ме погледнеш.

И ти го правиш, разбира се. Защото и на теб ти е интересно, но няма да си го признаеш.

- Ако десният ти крак е Деня на Благодарността, а левият е Коледа, може ли намина между празниците? – подсмихвам се леко и чакам.

Ти покриваш уста с ръце и мога да се закълна, че чувам съвсем за кратко смеха ти и опита да го спреш. Когато сваляш длан от лицето си, вече изражението ти е безизразно.

Вече знам. Знам, че не си безразлична към мен.