4 o'clock

10

Сега идваш на училище. Изглеждаш по-добре от вчера. Притеснявам се за теб и мисля постоянно дали си добре и дали всичко е наред.

Наблюдавам те отстрани. Не искам да те притискам. И без това вероятно вече ме смяташ за досаден, когато те заговарям всеки път щом те видя.

Сутринта минах през магазинчето за цветя близо до дома ми. И ти взех нещо. Нещо, което мисля, че би ти харесало. Дано се зарадваш и да се почувстваш по-добре поне малко.

Чакам те да излезеш през голямата стъклена врата на училището и веднага тръгвам след теб. Тичам с малката саксия с красивото цвете, което толкова прилича на теб.

Ти вървиш спокойно напред и изобщо не се интересуваш от заобикалящия те свят. Крия цветето зад гърба си, тичам и препречвам пътя ти. И ти нямаш избор освен да спреш.

-    Уоу, уоу, уоу! Не мислиш ли, че трябва да извикаме полиция? – викам и се правя на изплашен и ти се хващаш.

-    Как така? Защо? – питаш и оглеждаш стреснато празните улици.

-    Не е законно да си чак толкова красива.

Ти удряш рамото ми с нацупени устни и пуфтиш. Заобикаляш ме и продължаваш по улицата.

-    Чакай, чакай! – викам след теб и ти ме поглеждаш.

-    Какво сега? – слагаш ръце на кръста си.

Вадя малкото цвете зад гърба си и го подавам към теб. Ти ме гледаш объркано и местиш поглед от мен към цветето и обратно.

-    Какво е това?

-    Цвете, чието име носиш ти самата. За теб е.

Ти протягаш колебливо ръце и взимаш красивото растение от мен. Оглеждаш го внимателно и вдигаш очи към мен.

-    Красиво е – казваш и просто ме гледаш, а бузите ти почервеняват.

-    Не забравяй да го поливаш и да стои на слънце – смигам ти и се обръщам да си ходя.

Но спирам веднага щом неочаквано чувам гласа ти.

-    Почакай – казваш тихо.

Завъртам се към теб.

-    Благодаря ти ... – забиваш поглед в растението. – ... за всичко.

Учудвам се от думите ти, но е толкова хубаво да ги чувам. Особено когато ги казваш толкова искрено.

-    За теб винаги.

Усмихвам се и чакам да ме погледнеш, но ти просто се завърташ и се отдалечаваш от мен.