4 o'clock

12

Всичките ми опити да заспя се оказват напразни. Не мога да спра да мисля за теб. В моята стая. В моето легло. Не мога да те изкарам от главата си и хиляди въпроси изпълват съзнанието ми. Не мога да си обясня защо си тук и какво те е накарало да нямаш друг избор, но да избягаш от вкъщи. Каквото и да е, раните по тялото ти ме убеждават, че със сигурност не бих те оставил да се върнеш отново там.

Чувам всеки шум от стаята ми. Чувам всеки един път, когато се завъртиш в леглото. Но не очаквам да чуя стъпки по пода и шумолене на хартия. Колебая се дали трябва да проверя какво става или да те оставя сама. Но накрая решавам, че и без това нямам какво да правя, когато не мога дори да затворя очи.

Изправям се и съвсем тихо тръгвам към вратата на стаята ми. Вратата е открехната, затова само леко я отварям, за да надникна вътре. Стоиш изправена пред бюрото ми, но с гръб към мен. И малката нощна лампа свети.

Дългата ми тениска, която носиш, не покрива достатъчно бедрата ти. Изглеждаш толкова мъничка, когато ръкавите падат далеч след раменете ти. Косата ти се спуска по гърба ти. Осъзнавам, че зяпам, но ми трябва време, за да спра.

Но тогава се замислям, защо седиш там и какво те задържа толкова дълго време върху моето бюро. И се сещам, че единственото нещо върху бюрото ми, е портфолиото ми. Което до по-рано пълнех с твои рисунки.

- Какво правиш? – питам и ти стреснато се обръщаш към мен със скицника в ръце.

Тръгвам бързо към теб и го измъквам от ръцете ти. Не искам да виждаш ужасните ми опити да те изкарам от главата си.

- Дойдох само да светна нощната лампа и... това аз ли съм? – сочиш към листите в ръцете ми.

Мълча. Какво се очаква да кажа? Да, ти си. Рисувам те, когато не искаш да ме оставиш намира дори в мислите ми? Не мисля.

- Хубави са. Много – казваш без да правиш ситуацията още по-неловка и се усмихваш мило. – Извинявай, че ровех в нещата ти, просто наистина са много добри и нямаше как да не ме заинтригуват.

- Защо не спиш? Не ти ли е удобно леглото? Или ти е студено? – питам, игнорирайки темата, за която нямам желание да говоря.

- Не, не. Просто не ми се спи. Ти?

- Не мога да спра да мисля за теб.

Ти свеждаш глава и се засмиваш тихо. След това отново ме поглеждаш и това продължава може би няколко минути.

Изучавам чертите по лицето ти без да бързам, въпреки че се боя от края на този момент. Но всичко по теб е толкова перфектно изваяно, че не ми стигат едва няколко секунди.

-   Пиеш ли? - питам, когато осъзнавам, че едва ли някой от двама ни ще спи.

-    Да, защо?