Днес след като отново не те видях никъде, се отправям към едно от любимите ми места в Дегу. Високо. Откъдето се вижда целият град и можеш да наблюдаваш дребните фигурки на хората по улиците.
Често ходя там, когато ми се иска да съм далеч от останалите. Но ти не знаеш това, понеже не пожелаваш да ме опознаеш.
Но сега стигам там и когато се оглеждам, виждам някого. Точно на моето място. Точно където аз винаги седя и чакам слънцето да залезе. И това е не просто някой. Това си.. ти.
Седиш с гръб към мен на моята дървена пейка и гледаш към хилядите шарени къщички. Сама си. Никога не съм те засичал тук. И ти ли идваш?
Правя няколко крачки и се настанявам до теб. Поглеждам те и сърцето ми замира, когато виждам синините по тялото ти.
- Какво е това? – хващам ръката ти там, където преценявам, че няма да те заболи и викам.
Ти се отдръпваш рязко и вдигаш ядосано глава. Очите ти са пълни със съзли.
- Какво искаш сега? Остави ме – крещиш, но гласа ти трепери.
Плачеш. Ставаш от пейката и отново искаш да си ходиш. Този път няма да те оставя. Това минава всякакви граници. Изправям се с теб и хващам отново ръката ти, за да те спра.
Ти се завърташ към мен и сега ме гледаш, а по бузите ти се стичат сълзи. Покриваш лице с длани и плачеш. Просто плачеш и не помръдваш. И като че ли подтикнат от някаква сила, аз се приближавам и обвивам треперещото ти тяло с ръце.
Притискам те към себе си и ти не се дърпаш. Този път не го правиш.
Заравяш лице в гърдите ми и чувам единствено плача ти. И двамата не говорим. Пръстите ми се заплитат в косата ти и подръпвам съвсем леко отделните кичури.
- Всичко ще бъде наред, обещавам – шепна тихо до ухото ти и се заклевам сам пред себе си, че ще направя всичко възможно да не видя сълзите ти отново.
YOU ARE READING
4 o'clock
Romance- Ако десният ти крак е Деня на Благодарността, а левият е Коледа, може ли намина между празниците? - подсмихвам се леко и чакам. Ти покриваш уста с ръце и мога да се закълна, че чувам съвсем за кратко смеха ти и опита да го спреш. Когато сваляш д...
