4 o'clock

6

Опитваш се да се отскубнеш от мен, но няма да те пусна. Завеждам те далеч от там. Отпускам хватката си, когато е безопасно, и ти издърпваш ръката си от моята.

- Какво си мислиш, че правиш? – викаш и за първи път те чувам да го правиш.

- Няма да те оставя там.

- И какъв си ти, че да решаваш? Как изобщо ме намери? Следиш ли ме?

- Да и добре, че го направих – старая се да не се ядосвам, не искам да се чувстваш зле.

Ти въздъхваш и облизваш устните си. Леле.

Слагаш ръце на кръста си и се завърташ с гръб към мен. Вероятно се сърдиш. Но не разбираш, че това е сладко. Ако можех да върна времето назад, бих постъпил по същия начин. Никога не бих те оставил на онова място сама. Той щеше да те удари. Посегна ти. На теб. Пред моите очи. Размина се леко.

- Виж, не знам какво си си въобразил, но нямаш правото да..

- А той няма правото да ти посяга.

Ти ме поглеждаш и правиш няколко крачки към мен. Бавно, но се приближаваш. Заставаш точно пред мен със скръстени ръце и ядосано изражение. Опитвам се да не мисля за това, че си толкова близо. Опасно близо.

- И какво? Мислиш си, че си много забавен ли? С твоите клиширани реплики? – сопаш се пред мен.

- О, да, мисля го. И ти също го мислиш – странно е да ти говоря на живо, а не само в мислите си.

- Не е вярно – клатиш глава и отместваш поглед, което според мен е нещото, което те издава.

- Така ли?

- Да, така.

- Знаеш ли, бих променил само едно нещо в теб – повишавам тон, за да привлека вниманието ти и успявам.

Очите ти сега се взират в моите, пълни с объркване. Любопитна си какво бих променил, нали? Иска ти се да знаеш. Виждам го в погледа ти. Захапваш вътрешността на бузата си от яд и присвиваш гневно очи.

- Какво? – крещиш.

- Последното ти име – засмивам се аз.

Ти ме гледаш втренчено. Тогава устните ти потрепват и те се завърташ с гръб към мен отново. Но аз изтичвам и се местя пред теб само за да стана свидетел на красивата ти усмивка. Ти се въртиш отново и аз се въртя с теб. Това прави ситуацията още по-смешна и ти не спираш да се смееш. Аз се смея с теб. Не на шегата си, със сигурност. По-скоро на звънкия ти смях.

- Стигаа – удряш леко рамото ми и покриваш лицето си с длани.

- Не е толкова лошо да се усмихваш, виждаш ли? А и имаш красива усмивка.

Надникваш иззад ръцете си само за да извъртиш очи. Опитваш се да върнеш изражението си към нормалното и чак тогава сваляш ръце.

- Не беше забавно – скръстваш отново ръце пред себе си.

- Кажи това на себе си преди една минута.

- Както и да е, остави ме на мира. Не тръгвай след мен.

Заръчваш ми и развяваш пръст пред лицето ми. Отстъпвам крачка назад и вдигам двете си ръце във въздуха.

- Както кажеш.

Отдалечаваш се от мен бързо и аз губя своята енергия. Но не тръгвам след теб. Не и този път. Ще изпълня желанието ти. Но ще се видим пак. Утре.