My Blog

17

Защо 17? Тази глава е 45, но все пак е със заглавие "17". На 17.08.2019. се връщаш от Англия. Да знам не е много време нали. Но болката която ме удари беше неописуемо силна. Когато те видях да се качваш в колата, ти дори не ме погледна, предполагам, защото щеше да заплачеш. И се наведе повтаряйки си "Всичко ще е наред" нали? Но знаеш, че няма да е. Аз го знам също. Знам че не е голям проблем, когато човек го погледне отстрани, но за нашите 4 очи е просто болка. Да се разделиш с любимият си човек дори за ден пак ще те боли. Можеш да прегръщаш, който поискаш, но пак няма да усещаш същата любов и топлина, която усещаш, когато прегърнеш любимият си човек. Който и да целуваш, няма да е със същите меки устни, като него. А само колко бавно минава времето.
Но стига за теб. С теб ще се справим. Заедно. Нали ?!

Още едно интересно нещо, което ми се случи днес. С майка ми разбрахме, че вуйчо ми има расейки на рак на дебелото черво.
Интересното е обаче че ме боли, но нямам сили да плача. Твърде изморена съм от ежедневието. То може да те съсипе. Всеки ден едно и също. Излизаш на едно и също място, правиш едни и същи неща, с едни и същи хора, водейки едни и същи разговори. Изморих се от емоции, или по-точно от тяхното прикриване. Сега просто ми е скучно затова пиша тук. Хубавото е че дори най-близките ми не знаят за този така наречен "блог". Чувствам се празна, ненужна, сама. И лошото е че вече нямам сили да се боря със себе си. Но както винаги обичам да казвам "Рано или късно всичко ще е повече от добре."

---------------------------------------------------------
П.С.
Извинявам се за глупостите, които написах. Просто изливах малко чувства.