My Blog

Момент

В един момент имаш всичко и си на върха на света. След това рухваш. Търсиш помощ, получаваш я, но някак си не е достатъчна.
Искам един момент в който да се почувствам добре, момент в който да не се чувствам сама. Сред уж познати хора. Приятели. Примерно. Седя и си мисля как трябва да се концентрирам в ученето, за да не оставам сама с мислите си. Когато вляза в тази кутия имам чувството, че всички са срещу мен. Дори психолога не ми помага. Ама предполагам това защото и аз не знам за какво точно трябва да ми се помогне. Искам да се преместя. Може би с това трябва да започна. Но поради някакви странни причини аз си харесвам класа. И буквално не знам какво пиша в момента и какво общо има заглавието с това. Музата ми да пиша стихотворения отдавна си отиде. Последното го написах февруари... Защото тогава имах муза за доста мрачни неща късаещи мен. Опитвам се да уча, да слушам музика, не става. Мисълта че съм болна, че вуйчо ми също, че баща ми е на 2000км, майка ми ме тероризира, постоянно се карам с приятелите си, които също са далеч и едва ги виждам събота и неделя. Имам доста неща на главата, но те винаги са били там. Защо чак сега усещам колко тежат? Психиката ми ли отслабна, от състоянието ми ли е не знам. Само знам че искам просто всичко да свърши. За малко. Да изчезна някъде и после да се върна.