My Blog

55

Нали точно ти ми каза да пиша като не съм окей. Ето пиша. И дори и да го видиш, ще ти е все тая.
Нека започнем от февруари преди 2 години. Наранихте ме ужасно много. Направихте го без в1адекватна причина. Вие бяхте окей. И не ви пукаше. Аз ви простих без дори да съм мислила, че сте сгрешили по някакъв начин.
Следва 11 ноември. Тук наистина направих грешка и постъпих ужасно. И в конкретния ден и през лятото. Извиних се. Съжалявам много. Но като човек, който ми казва че ми е най-добра приятелка беше тъпо да ме поставяш в такава ситуация. Въпреки това което стана.
Днес, вчера, онзи ден, преди месец. Пак постъвам грешно. Но най-интересното е че винаги аз съм виновна. Абсолютно винаги. Когато някоя от вас сгреши, майната му, но когато аз постъпя неправилно всички ми скачате. Буквално усещам липсата на комуникация помежду ни. Защо винаги трябва да ми казвате всичко, когато вече е късно. Когато трябва да се чудя как да се поправя, къде греша, с какво или кое направих грешно, кое казах не на място. Съжалявам че го осъзнавам късно. Както вече казах и обещах, ще се поправя. За пореден път. И ще се постарая да няма още един такъв случай. Но ми казваш, че никога не те питам. А дали. Това как си ми е почти постоянно в главата, защото все пак спя и уча. Даже понякога и това не е фактор. Говоря с баба ми за теб постоянно как да постъпя какво да кажа. Обеснявам ѝ колко ме е страх. Всеки път като кажеш нещо аз те слушам. Винаги. Опитвам се да ходя след теб. Да не те пускам. Да не те оставям. Но имам чувството понякога че е едностранно. Хайде сега ми се скарай, че се чувствам така. Скарай ми се че не правя, толкова колкото правиш ти. Скарай ми се че не съм достатъчна. Давай. Зарежи ме. Зарежете ме. Очевидно съм проблем на всички ви. И не съм достатъчна за всички вас не само за теб. Очевидно не ви трябвам. Спирам да те занимавам с отношенията ми с гаджето ми. И да ти звъня, когато се скарам с нея. Все пак аз трябва да се оправям. Никой не ми е длъжен.
Знам че и ти мислиш как съм. Всеки ден. Но сега наистина искам да се замислиш. Защо изпадам в такива състояния, в каквото изпаднах в мола миналата седмица. Колкото и да се бия, боря и карам с майка ми, колкото и да ме натоварва това. Аз съм свикнала. И това вече почти не е фактор. Липсата на баща ми също. Свиквам. Сама каза че сме различни смени. И заради това се виждаме все по-рядко. И вината за това е моя, защото трябва да се постарая още повече. Толкова пъти си ме наранявала по някакъв начин. И съм мълчала. Защо ли? Сети се сама. За да не съм ти в тежест и не, не е само това. Когато ти ми каза, че не ми личи че те обичам. Може просто ти да не го виждаш. Може би в моите очи ти го показвам, даже се бутам. Разбираш ли че се опитвам да угодя на всички. На теб, на Василена, на майка ми, на тия от класа ми, на вас. Ужасно много те обичам. Теб и всички останали. Щом аз не питам тях. Те защо не питат мен. Повечето пъти аз пиша първа, аз питам. Имаш ли въобще идея колко е трудно да балансирам между вас и гаджето ми. Как вие по някакъв начин ме настройвате срещу нея и как тя по някакъв начин ме настройва срещу вас. Въобще знаеш ли какво си мисля преди да заспя. Когато се събудя. Колко пъти си ми казвала да ти звъня когато имам нужда. Звъняка съм ти точно 4 пъти през нощта защото получавах нервни сривове, защото ме е било страх. Понякога имам нужда само и единствено от теб. И супер много ме наранява факта, че и очевидно малките усилия които полагам, за да ти покажа че те обичам не са забелязани. Нямаш абсолютно никаква идея какво значите всички за мен. Обичам те. Ще се старая. Обещавам. Като за последно.