My Blog

Idk

Мисля че моите приятели не ме искат вече. Сякаш и за тях станах излишен товар. Сякаш и на тях много им дойде с мен и моята раздяла. Не знам защо но плача. Защото ме е страх да не ги загубя. Защото оставам сама. Ако тях ги няма, няма да има кой да ми помага, да ме дърпа нагоре, да дойде в 3 до нас, защото не съм окей. Те правят всичко за мен. Well и аз се опитвам за тях. Много ми е трудно в момента. Още съм леко в шок от вчерашната сесия с психолога. Страх ме е. Василена ми липсва ужасно много. Любовта която излъчваше, щастието, целувките, опитите да се целунем докато и двете се смеем, всичко в нея. И вчера трябваше да разкажа за това всичко, трябваше да бъркана дълбоко в раната и да кажа всичко за нея, за нас. След сеанса, влезе майка ми да я питат и нея. Аз отидох да плача в тоалетната на психоложката. Чувствам се толкова немощна, излишна, безсилна... Не мога да спя, от мъки, притеснения, болка. Имам чувството че това е някакво наказание за мен. Не мога да понеса ако и вас ви няма. Честно. Вие сте всичко. Буквално. Съжалявам за държанието си напоследък. Никога не съм имала тежка раздяла и като цяло раздяла с човек който е първото ми влюбване. И много ме боли и не знам как да се справя с болката. Не знам какво да правя. Затова се облягам на вашите рамена. Защото все си казвам че се подкрепяме една друга. Накъдето и да погледна аз просто виждам Василена. Аз нямам топките да я питам некви 3 въпроса. Не мога да я питам дали наистина вижда реален шанс за нас, дали вижда нас, и дали иска да има нас. Не мога, защото ме е страх. Но някак си когато съм с вас не ме е толкова страх. Успокоявам се. Офф...какво пак правя грешно.