Nothing Is Done Yet

Chapter 10

Събудих се със страшно главоболие. Станах и се огледах в огледалото. Имах зачервени очи. А главата...... страшно ме боли, както ро казах. Потърсих дрехите си. Намерих ги на един стол, в края на леглото ми. Как не съм видяла този стол? Отидох до стола и си взех дрехите. Облякох се, отворих вратата и извиках, когато го видях. Беше без тениска, с едни черни дънки. Погледнах го в очите. Изпитах не само неудобство, но и страх.

"Може би, защото го лъжеш", подсъзнанието ми трябваше да каже нещо. Но е така. Аз го лъжа. Но ако трябва да лъжа, заради детето ми, за да има хубаво детство и образование, бих излъгала всеки.

Той ме дръпна и ме целуна. Устните му са толкова меки. "Но не са, като на Натаниел, нали Райли?". Ох, това подсъзнание ще ме подлуди. Но отново това е самата истина. Истината боли, това е така. Но ако кажа истината на Остин, него ще го заболи. Отдръпнах се бързо.

-Остин, изплаши ме. От колко време си в къщата?

-От два часа, любима-отвърна той, но продължаваше да ме гризе съвестта.

-Какво има, скъпа? Нещо с бебето ли? - попита ме той веднага.

-Не, аз.... - кажи му глупачке, той не заслужава да страда, кажи му

-Ти какво? - погледите ни се срещнаха и видях искра в тези кафеви очи.

-Аз просто.. - започнах отново -.... се притеснявам за бебето. Това е.

Идиотка. Глупачка. Как мога да постъпвам така. В един момент искам, в друг не. Мразя тези хормони, мамка му.

-Не се притеснявай, любов моя. Всичко ще е наред. Ще ходиш ли на преглед?

-Разбира се, Остин. Записала съм си час утре към 13:00 часа.

Той се усмихна и тръгна да ме целува пак. Отвърнах му, нищо друго не мога да направя. Откъснахме се един от друг и реших, че вече е време да си ходи. Но как да му го кажа?

-Скъпи......-той веднага ме прекъсна.

-Виж, скъпа, на работа съм и трябва да тръгвам. Ще ти звънна да вечеряме някъде. Искаш ли?

-Да, но не може ли да дойда до фирмата. - попитах и като че ли той се притесни. Нещо става тук. Повдигнах едната си вежда и зачаках да ми отговори.

-Не, скъпа. Затрупан съм с работа, а и като дойдеш няма да мога да ти обърна внимание. Съжалявам, скъпа. Тръгвам. Чао. Обичам те.

След това започна да слиза по стълбите. Нещо става тук? Разбира се, че става. Досетих се. Но защо се държи така. Нима има тайни от мен? Или може би си има друга? Мен това не ме вълнува. Но все пак. Трябва да проверя как стоят нещата. Защото така очевидно не става. Слязох и аз надолу и видях родителите ми.

-Господин и госпожа Дейвис. Добро утро. - казах, но съжалих веднага, защото те така и не успяха да сключат брак. - Тоест аз....

-Мила-прекъсна ме майка ми-Точно това искахме да ти кажем. С баща ти решихме, че-майка ми погледна към баща ми, а той само кимна, след това мама се обърна към мен и продължи-.. ще се оженим в църква. Скромно семейно събиране. Аз, баща ти, ти, Остин и Натаниел и Макензи.

Щом чух тези имена ми прилоша. Причерня ми и тръгнах да падам но се хванах за стола в кухнята.

-Мила, - попита татко-Добре ли си?

-Защо Натаниел и Макензи ще идват? Те част от нашето семейство ли са?

-Скъпа, успокой се-започна майка ми-Остин предложи да го поканим, понеже така или иначе имаше още две свободни места. И ние с баща ти се съгласихме, след като той ни помоли.

Кимнах. Винаги Остин трябва да разваля всичко. Защо иска да ги кани? А онази кога ще ражда? Кучката държи тва дете сигурно вече година, а още не се е родила. Що за човек трябва да си, за да държиш дете толкова...... ами ако тя не е бременна? Трябва да разбера. И ако е бременна, да видя дали детето е на Натаниел. Не искам да го лъжат. Той не го заслужава.

"Не го заслужава, а? Но ти можеш да го лъжеш?" отново моето подсъзнание. Защо съм толкова строга със себе си. "Защото заслужаваш такова отношение да имаш към самата теб".

Извъртях очи. Разбира се, че нашите ще се съгласят. Те са мили и добри. Те са в пълна противоположност от мен. Защо трябва съдбата да е толкова зла към мен. Не мога ли и аз като другите да имам поне малко щастие?

На вратата се звънна. Реших да отида и да отворя. Натиснах дръжката и останах смаяна от човека, който видях.....