Приготвях се. Дойде съботата. От ден не спрях да чувам гласове шепнейки. Това ме подлудяваше.
- Отново ги чувааам. - провикнах се от кухнята.
- Ох и аз не спирам да ги чувам. - Петър промърмори. Дойде в кухнята при мен. Прегърна ме и ме целуна, изведнъж всичко спря.
- Как го правиш? - ококорих очи.
- Кое как го правя?
- Спря ги. Като съм в прегръдките ти и се чувствам... Някак тонизирана. - усмихнах се.
- И при мен спряха. Явно не трябва да те пускам. - каза и ме погали нежно по бузата.
- Ама трябва да се дооправя. Изчакай. - пуснахме се и гласовете отново проговориха. Докато се изправях с пресата реших да се заслушам....
" Ти.. искаш ли... да умреш?.. Ела... при насс...или преминии... към тях..." Това само повтаряха. Да премина към тях ли? Та кои са те? С всеки изминал ден става все по-странно.
- Искат да умра или да премина към "тях". - казах на Петър, влизайки в хола.
- Към нас ли?
- Сигурно. Заслушай се в гласовете им.
- Това е плашещо.
- Добро утро и на теб.
- Айде без иронии. - придърпа ме в прегръдките си и ме целуна нежно по челото. Радвах се, че поне през нощта не ме тормозеха, тъй като непрекъснато бях в топлата прегръдка на моето прекрасно момче.
- Спокойствието е нещо прекрасно. - каза тихо и ми хвана ръката. - Хайде, че той ни чака.
Изведе ме извън града. На около 20 км имаше една стара изоставена къща. Той спря пред нея. Заключи колата и веднага ми хвана ръката.
- Мама ще ме убие, ако е тук и ни види.
- Защо?
- Защото те въвлякох в това.
- Но ако не беше ти, нямаше да си разбера същността. - усмихнах се и го целунах по бузата.
- Ти си просто...
- Иска ти се сега да го направим в колата нали?
- Само мога да искам. - засмя се дълбоко. Струваше ми се, че тази къща бе празна и много стара, пред срутване.
- Но тук няма никой. - огледах се.
- Момент. - той застана пред вратата и изрече някакви думи. На друг език, но го разбрах. "Тук съм братя и сестри" Изкисках се.
