Една нощ дванадесетокласниците от гимназия "Симънс" попадат в капан в собственото си училище - всички изходи са блокирани, прозорците не се чупят, няма начин да излязат навън. Ситуацията става още по-ужасяваща, когато на всеки кръгъл час някой от тя...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
1 година по-късно Беше късна есен, нощта идваше още от рано. В 18:00 вече бе тъмно като че ли бе полунощ. А сега минаваше 19:00 часът. С изключение на няколко дванайсетокласници и готвачката, столовата беше празна. По-голямата част от учениците си бяха заминали за уикенда и сега училището бе полупразно. -Няма ли да си ходите по стаите? - Магда, готвачката, излезе от кухнята. - Минава седем, нямате ли вечерен час? Джош и Отис, които седяха на една от по-малките маси, кимнаха. -Имаме, но е чак след два часа, дотогава няма какво да правим. - отвърна спокойно Отис. Готвачката кимна и си замина, заключвайки външната врата на столовата след себе си. Учениците в гимназия “Симънс” бяха на пансион, чийто изход представляваше стълбище, отвеждащо право в столовата през вътрешна врата. Така не им се налагаше да излизат от сградата, за да се нахранят или да се изкъпят, всички удобства им бяха предоставени в “лабиринта”, както обичаха да наричат училището заради многото и най-различни коридори. Джош и Отис принципно не бяха от една компания. Джош беше онова момче, което търпи подигравките на съучениците си - наричаха го “зубър”, “женчо” и прочие, докато Отис, макар тих и привидно спокоен, беше твърд и отстояваше позицията си, а също така имаше много приятели, особено от града, в който живееше. Но от известно време двамата намираха общ език, което много радваше Джош, понеже най-после имаше някого, с когото да си говори. -Къде са останалите? - попита той, а Отис повдигна рамене. Секунда по-късно отговорът се появи: Амбър Чейс влезе през вътрешната врата, на високите си токчета, разголена, гримирана, с поредната си екстравагантна, но стилна прическа, развявайки буйните си руси коси с розови кичури. Хванал ръката й, до нея вървеше напереният и самоуверен Джей Ейбрамс, местният побойник. “Някак си винаги лиглите и хулиганите си пасват.” - помисли си Отис, докато гледаше как двойката пристъпваше уверено към тях. -К’во става, Джоши? - Джей мина зад Джош, хвана го и го разтресе силно, при което момчето се стресна и очилата му паднаха. Гаменът се изсмя с глас на реакцията му, изплю се във вечерята му и седна на масата, а Амбър се настани в скута му. -Да изчезваме. - Отис стана, а Джей и Амбър се ухилиха насреща му. -Какво става, Отис, не ти ли е приятна компанията ни? -Гледай си работата, Ейбрамс. - Отис често наричаше съучениците си с фамилните им имена. - И остави момчето намира. -Кой, Джоши ли? Аз само се шегувам, той знае, нали, женчо? Опс, пак се пошегувах. -Скъпи, много си забавен. - намеси се Амбър. -Такъв съм, нали, бейби? - рече той и двамата започнаха да се натискат на стола. Отис направи знак на другаря си да си тръгват. Докато вървяха към изхода, Джей извика подире им: -Отивате да си мерите пишките ли? Да ви услужа ли с лупа? - при което с Амбър избухнаха в подигравателен смях. На изхода момчетата се разминаха с Мейв и Джилиън. Двете красавици ги поздравиха учтиво и се запътиха към една от по-големите маси, надалеч от Джей и Амбър.
